Провинциални убийства [bg]

Докато Барнаби слизаше за последен път по стъпалата на терасата, той видя как Хенри Трейс тика количката си сред цветарите и доставчиците — кимаше, усмихваше се, сочеше, пречкаше се. Дори и от няколко метра се виждаше съвсем ясно, че е на върха на щастието си. Барнаби се огледа за Катрин Лейси.

— О, господин главен инспектор! — извика Хенри и умело избута количката си по плочките. — Колко мило. Дошли сте да ни пожелаете щастие ли?

Усмивката му се стопи, когато видя израза върху лицето на полицая. Спря количката си на известно разстояние от него, сякаш това празно пространство можеше някак да смекчи тежестта на новините, донесени от Барнаби.

— Съжалявам, мистър Трейс, но нося лоши новини.

— За Филис ли? Вече зная… позвъниха ми. Боя се, че изглежда малко безчувствено да продължаваме така тук, но нещата бяха толкова напреднали — направи жест към моравата той, — че реших…

Гласът му замря. Последва дълга пауза, през която той се взираше в двамата мъже и очите му постепенно се изпълваха със страх.

Барнаби заговори — тихо, внимателно, с ясното съзнание, че няма начин да направи жестоките слова милостиви. Трой, който винаги се бе надявал един ден да види как представител на висшето общество си получава всичко тъпкано, внезапно си даде сметка, че е извърнал поглед встрани, тъй като не можеше да издържи гледката на смалилата се до неузнаваемост фигура в инвалидната количка.

— Имате ли някакво представа къде може да е мис Лейси?

Барнаби почака, повтори въпроса си и пак изчака. Щеше и да го потрети, но Хенри Трейс накрая отвърна:

— Отиде в къщата им в гората… — Гласът му бе неузнаваем. — Някой се обади…

— Какво?! Каза ли ви кой?

— Не. Аз вдигнах слушалката… беше жена… и май бе разстроена. По гласа й личеше, че е старица.

— Господи! — възкликна Барнаби и хукна напред. Трой се затича до го настигне. — Остави колата!… През горичката е по-напряко.

Пресякоха градината на Транкилада, префучаха покрай стреснатия дежурен полицай и минаха право през плета. Барнаби разбутваше леските и бързо си проправяше път през гората. Летеше напред като вятър, риташе пръчки, листа и всичко друго от пътя си като подивял. Трой го чу как мърмори:

— Проклет глупак… проклет, проклет глупак!

И без да знае кой или какво има предвид Барнаби, той се усети повлечен от напрежението, което тласкаше напред шефа му.

А на терасата Хенри Трейс се сви като ранена птица в количката си. Шумът около него не стихваше. Каси, препълнени с шампанско и кошници с лакомства. Едно хубавичко момиче с розов гащеризон подреждаше карамфили под формата на арка над вратата и си пееше. Хенри затвори очи и бе наново залян от вълните на отчаянието и мъката. Заприиждаха леко, но само след миг вече го разкъсваха с нетърпима жестокост.