Престъпления с неочакван край. Том 1 [bg]

Тук не можех да му противореча.

— Първата среща беше вълшебна — продължи той. — Вечеряхме в най-луксозния ресторант в града. Държаха го някакви французи. Струваше ми надницата за два дни. Беше много неловко, защото бях облечен с кожено яке, а се предполагаше да съм със сако. Такова беше мястото. Накараха ме да облека едно, което държаха на гардероб и то много-много не ми стана. Но на Алисън ѝ беше все едно. Посмяхме се за това. Тя се беше издокарала с бяла рокля и шал в червено, жълто и синьо около врата. О, Господи, беше толкова красива! Прекарахме, не знам колко, три-четири часа спокойно там. Тя беше доста срамежлива. Не говореше много. През повечето време гледаше така, сякаш беше хипнотизирана. Колкото до мен, аз говорех ли, говорех, и понякога тя ме поглеждаше много смешно и след това се разсмиваше. И аз знаех много добре, че говоря несвързано, защото през цялото време я зяпах и не обръщах внимание какво приказвам. Изпихме цяла бутилка вино. Струваше петдесет кинта.

Манко винаги ми беше изглеждал като човек, който едновременно се впечатлява от парите и ги презира. Аз самият никога не бях изпитвал какво е да бъдеш богат, затова богатството просто винаги ме е смущавало.

— Беше най-доброто — каза той замечтано, извиквайки спомена в съзнанието си.

— Амброзия — предложих аз.

Той се изсмя както се случваше и друг път — по начин, който изразяваше едновременно развеселеност и насмешка — и продължи историята си:

— Разказах ѝ всичко за Филипините, където бях разпределен за известно време във флота, и за това как съм пътувал на стоп из страната. Интересуваше се от всичко, което съм правил. Дори и от неща, с които не се гордея твърде много — измами, кражба на коли… Нали знаеш, когато бях хлапак, се бях забъркал в това… Разни работи, които всеки е правил.

Сподавих усмивката си. Говори за себе си, Манко.

— Тогава изневиделица небето навън се освети, фойерверки! Как да няма божии знаци? И знаеш ли за какво бяха? Беше Четвърти юли! Бях забравил за това, защото единственото, за което си мислех, беше да изляза с нея. Ето защо тя носеше шал в червено, жълто и синьо. Гледахме фойерверките през прозореца.

Очите му грейнаха.

— Същата вечер я изпратих до тях и стояхме на стълбите на къщата на родителите ѝ — още живееше с тях. Поговорихме си още малко, после тя каза, че вече е време да отива в леглото. Схващаш ли? Можеше да каже: „Трябва да тръгвам“. Или просто „Лека нощ“. Но тя вмъкна думата „легло“. Знам, че когато човек е влюбен, търси някакви послания. Но в този случай това не беше плод на развинтеното въображение на Манко. Не, сър.