Шепнещите [bg]

23

Районът на Рейнджли Лейкс северозападно от Портланд, източно от границата с щата Ню Хампшир и съвсем малко на юг от канадската граница, не ми беше познат. Той беше известен като „раят на спортистите“ и беше такъв още от края на деветнайсети век. Никога не бях имал сериозна причина да го посетя, макар да пазех смътен спомен, че съм минавал оттам като малък, родителите ми на предната седалка на любимия на баща ми „Льосабър“, на път за някъде другаде: може би за Канада, защото не мога да си представя, че татко би изминал целия този път, за да посети Източен Ню Хампшир. Той винаги бе приемал Ню Хампшир за съмнително място по някаква причина, която аз никога не проумях напълно, но това бе много отдавна и родителите ми вече не са между живите, за да попитам. Всъщност имам още един спомен от Рейнджли и той ми остана от човек на име Финеас Арбогаст, който бе приятел на дядо ми и понякога ловуваше в горите около Рейнджли, където семейството му притежаваше хижа и, изглежда, винаги бе притежавало хижа, защото Финеас Арбогаст бе потомък на първите заселници в щата Мейн и навярно можеше да проследи потеклото си чак до номадите, прехвърлили се от Азия в Северна Америка преди хиляда и сто години по ивицата земя, която днес се нарича Командорски острови, или поне до твърдоглавите пилигрими, отправили се на север, за да избягат от най-строгите ограничения на пуританизма. Като момче намирах езика му за почти неразбираем, защото Финеас умееше да говори провлечено, успяваше някак си да провлича и думи, в които няма гласни за удължаване. Би говорил провлечено дори и на полски.

Дядо ми обичаше Финеас, който, ако можеше да бъде накаран да говори и да бъде разбран, беше съкровищница от исторически и географски знания. Когато остаря, част от тези знания започнаха да се изличават от паметта му и той се опита да ги запази, като напише книга, преди да е забравил всичко, но не притежаваше нужното търпение за тази задача. Той бе част от една традиция, традицията на устното препредаване: разказваше гласно своите истории, така че други да ги запомнят и да ги предадат на свой ред, но накрая единствените, които бяха готови да го слушат, бяха хора почти на същата възраст като него. Младите не желаеха да слушат историите на Финеас, не и тогава, а когато учени от един университет дойдоха да търсят хора като него, за да запишат техните разкази, Финеас вече разговаряше само в потайна доба със съседите си от гробищата.