Еликсир в Ада [bg]

Ефектът надмина очакванията му. След като си поговори с вампира, момчето изпадна във възторг и още в същия миг се съгласи да стане куриер. И това беше много добре, защото иначе щеше да му се наложи да действа против волята си. Когато искаше нещо от хората, мъжът в черно предпочиташе да го постига по пътя на убеждението. Това не означаваше, че дори за миг би се поколебал да приложи сила, но когато успееше да убеди някого в нещо, се чувстваше горд от себе си.

Хората трябваше да отиват на жертвения олтар доброволно, осъзнавайки страховете си, и както вече бе казвал, в това нямаше нищо срамно, защото на човека му е присъщо да се страхува. Можеше да ги замъкне там и завързани с въже, но все пак беше по-добре да избягва такива неща. Много лесно бе да изнасилиш жена, но нищо не можеше да се сравни с насладата, която тялото й е в състояние да ти даде, докато те гали самата.

Той потръпна. Какви мисли се въртяха в главата му! Всъщност, когато живееш прекалено дълго сам, това е неизбежно. През следващите четирийсет и осем часа, докато момчето отнасяше имената на последните кандидатури на Свръзката, можеше да си отдъхне на спокойствие. Вампирът не излизаше навън, тъй че нямаше на кого да разкаже тайната. Той се усмихна, спомняйки си веселата песничка от популярната комедия на Гайдаевски „На вид ужасни, по душа добри“. Разбира се, Хензел не можеше да бъде наречен добър, но в него имаше някаква детинска наивност и преданост. А в нашите цинични времена такива неща трябваше да се ценят.

Той не беше посветил вампира в плановете си докрай, защото колкото по-малко знаеше, толкова по-добре, но щедро раздаваше обещания за предстоящата награда. „Това, че си обещал, още не означава, че си се оженил“, както казваше много отдавна баща му и беше прав. И макар че от време на време го обземаше желание да приобщи повече хора към плана си, той никога не забравяше и друга любима поговорка на баща си, която също беше вярна — „Ако нещо го знаят двама души, знае го и свинята“.

Книгата на масата го хипнотизираше. Може би не биваше да я държи на открито. Но при него не идваха гости, а силата на Книгата направо озаряваше душата му и когато беше близо до него, черпеше енергия от нея.

Той започна да свива пръстите си един след друг и да брои. Палач, блудница, дракон, мъртвец, вещица… Останаха още двама. Само двама. Последните, които трябваше да принесе в жертва. Дали щеше да успее? Копоите вървяха по следите на Изпълнителя и се приближаваха все повече до разгадаването на тайната на еликсира, но той сигурно разполагаше с още малко време. По последния куриер щеше да изпрати нареждане да бъде изпепелен някой от копоите, за да ги хвърли в паника. Слугите на шефа трябваше да разберат, че поразяващата му ръката можеше да стигне навсякъде и че той можеше да накаже всеки, който се осмелеше да попречи на плановете му.