Йерусалимска загадка [bg]

Той ги беше преместил по-рано през деня. Изабел знаеше, че е ден, заради дневната светлина, която бе видяла, преди той да завърже очите й. Прииска й се да започне да рита, да се мята и пищи, но нямаше никаква възможност да го направи, защото ръцете й бяха вързани зад гърба. А и нищо не виждаше…

Въпреки това се опита да отправи ритник по посока на ударите, които получаваше в гърба си, но този опит й спечели само удар в главата и присмех, което я накара да се замисли дали да повтори усилието си.

Каквато и да бе причината, поради която той ги бе довел на новото място, тя не беше добронамерена. Изабел бе сигурна в това.

— Изабел — проехтя гласът.

Изабел се стресна от внезапния звук. Говореше й Сюзън Хънтър и гласът й беше по-ясен, отколкото преди ден.

— Тихо, пази си силите — каза Изабел. — Скоро ще излезем оттук.

— Не е вярно. — Гласът на Сюзън беше равен, примирен.

— Стига. Вярно е.

— Не ми остава много. Чуй ме… — От гърлото на Сюзън излезе хриптящ звук.

— Слушам.

— Има тъмни сили. Те искат власт. — Последва същото хриптене.

— Винаги има тъмни сили — отбеляза Изабел.

— Не, не. Не разбираш. — Изабел почувства върху рамото си ръката на Сюзън, която го стисна слабо като бебе.

— Не говори повече. Стига! — На Изабел не й се слушаше за тъмни сили. Не беше време сега за такива приказки.

— Те искат състраданието да умре. — Гласът на Сюзън бе немощен като на дете.

— Винаги е имало такива хора.

— Трябва да бъдат спрени. Ако избягаш, трябва да ги спреш…

— Ще ги спра. Обещавам. Сега спри да говориш — каза меко тя.

— Запознах се с Макс… преди да умре. Той знаеше. — Сюзън отново се изкашля. После гласът й се възвърна. — Мисля, че ще бъдем принесени в жертва, Изабел.

— Какво? — Такава перспектива беше вцепеняваща, непонятна.

Сюзън се отпусна в ръцете й. Тялото й умираше, сякаш бе спряло да се бори.

— Не ме оставяй — прошепна Изабел. — Ще оцелеем. Дори не си помисляй за всички тези ужаси… — Тя нямаше никаква представа дали щяха да оцелеят, но трябваше да го каже. Трябваше да вярва, че има надежда.

— Имаше една тайна в онази книга, която намерихте в Истанбул… — Сюзън се закашля.

— Каква тайна? — Изабел не бе питала Сюзън за книгата.

— Тайна, която би могла да промени света. — Сюзън потрепери. — Дойдох тук, за да се срещна с Макс. Знаеш това, нали?

— Да — отвърна Изабел.

— Имах нужда от пергамент… за да направя въглеродно датиращо сравнение. — Сюзън не спираше да кашля. Всяко покашляне бе по-слабо от предишното.

Изабел я прегърна. Искаше да попита за тайната, но Сюзън си отиваше, а тя не желаеше да прави нищо, което би ускорило края й.