Игрите на Немезида [bg]

— Някой не знае, че това вече не е затвор — обади се Клариса. Звучеше малко като пияна. Може би освен счупената ръка имаше и сътресение на мозъка.

— Тук сме! — извика Еймъс. — Хей! Заклещени сме тук вътре!

— Намираме се в извънредно положение, господине. Трябва да останете на мястото си, докато…

— Стената е пукната — изрева Еймъс. — Ще се срути. — Може и да беше вярно.

Настъпи дълъг момент на тишина, а после вратата изщрака. Отвори се със стържене на няколко сантиметра и заседна. Жената от ескорта надзърна вътре. Смътно аварийно осветление някъде надолу по коридора я превръщаше в сив силует. Въпреки това Еймъс видя страха по лицето ѝ. Зад нея имаше и други хора, но той не можеше да ги различи.

— Съжалявам, господине — повтори тя, — но в този затвор е обявено…

Еймъс опря рамо във вратата, без да натиска навън, но и без да позволи да се затвори пак.

— Извънредно положение. Разбрах — каза той. — Вижте обаче каква е работата. Трябва да се евакуираме.

— Не може, господине, това е…

— Не само ние — продължи Еймъс. — Вие също. Вие също трябва да се махнете оттук. Освен ако не държите специално да умрете на поста си, което би ме разочаровало.

Надзирателката облиза устни. Погледът ѝ се стрелна вдясно. Той се помъчи да измисли какво би я убедило докрай, но най-доброто, което му дойде наум, бе да я фрасне в ченето и да се надява, че ще си пробие път, преди някой да го застреля. Вече изнасяше пестника си назад, когато Клариса сложи ръка на рамото му.

— Имате близки горе, нали? — попита тя. — Приятели? Семейство?

Очите на надзирателката се разфокусираха, виждайки нещо друго. Някого друг. Може би някого, който е мъртъв, но още не е изстинал.

— Не мога… Не мога да мисля за това в момента.

— Затворническите разпоредби гласят, че вие носите отговорност за сигурността и здравето на затворниците под ваша опека — изтъкна Клариса. — Няма да си имате неприятности, ако започнете евакуация. Ще станете герой.

Надзирателката дишаше тежко, все едно бе заета с усилен физически труд. Еймъс бе виждал хората да правят така, когато са разстроени от нещо, но не го разбират истински. Клариса го избута внимателно встрани и се приведе към надзирателката.

— Не можете да участвате в спасителна операция там горе, ако сте погребана жива тук долу — каза тихо момичето. Сякаш се извиняваше за нещо. — Може да има вторични трусове. Стените може да рухнат. Няма позор в една евакуация.

Надзирателката преглътна.

Клариса се приведе още по-напред, почти шепнеше.

— Тук вътре има цивилен.

Надзирателката промърмори под нос нещо, което Еймъс не разбра съвсем, после се обърна да заговори през рамо.

— Помогни ми да отворя тази проклета врата, Съливан. Сградата е пострадала, а тук има един проклет цивилен, когото трябва да отведем на сигурно място. Морис, ако копелето опита нещо, свали го. Разбираш ли, скапаняко? Едно грешно движение и ще ти видим сметката.