Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

Когато Алвин прекрати стремителното издигане на кораба, градът бе прекалено далече, за да личи, че е сътворен от човешка ръка. Оттук ясно виждаха извивката на планетата. На хиляди мили от тях границата на нощта неуморно пресичаше пустинята. Над тях, край тях се рояха звездите, все още ярки, въпреки изгубената слава.

Хилвар и Джесерак мълчаха. Досещаха се, но все още не бяха уверени защо Алвин предприема този полет и защо ги помоли да дойдат с него. На никой не му се приказваше, докато пустинната панорама се разгръщаше под тях. Тази пустош ги потискаше и Джесерак внезапно се изпълни с презрение и гняв към древните хора, които по недомислие бяха оставили земната красота да загине.

Надяваше се, че мечтите на Алвин да преобрази всичко това, ще се сбъднат. Все още имаха сили и знания… нужна бе само воля, за да върнат вековете обратно и да възродят океанските вълни. Водата не бе изчезнала, тя само се криеше дълбоко в земната утроба, а ако трябваше, можеха да изградят трансмутатори, за да я произведат.

Бъдните години носеха много задачи. Джесерак разбираше, че е застанал между две епохи; около себе си усещаше как отново се ускорява пулсът на човечеството. Велики проблеми чакаха решението си… но Диаспар щеше да ги реши. Възстановяването на миналото щеше да им отнеме векове, ала когато завършеше, Човекът щеше да си възвърне почти всичко изгубено.

И все пак можеше ли да си възвърне всичко? Джесерак не знаеше. Трудно му бе да повярва, че могат отново да покорят Галактиката, а дори и да успееха — какво би им донесло това?

Алвин прекъсна мислите му и Джесерак откъсна поглед от екрана.

— Исках да видиш това — спокойно каза Алвин. — Може би никога няма да имаш втора възможност.

— Да не би да напускаш Земята?

— Не, вече се наситих на космоса. Дори и да има още оцелели цивилизации в тая Галактика, не вярвам, че си струва труда да ги търсим. Тук имаме достатъчно работа, сега знам, че тук е моят дом, и не смятам да го напускам отново.

Той гледаше към безкрайните пустини, но вместо тях очите му виждаха водите, които щяха да се разлеят над тях след хиляда години. Човекът отново откриваше своя свят и щеше да го направи прекрасен — за всички бъдни дни, докато остава тук. А сетне…

— Още не сме готови да тръгнем към звездите и ще ни трябва много време, преди отново да се изправим пред гордостта им. Питах се какво да правя с този кораб; ако остане на Земята, непрекъснато ще се подмамвам да го употребя и няма да имам покой. Но не мога да го захвърля, знам, че ми е поверен и трябва да го използувам за доброто на света. Затова реших: ще изпратя робота с него извън Галактиката, за да открие какво е станало с нашите прадеди… и ако е възможно — заради какво са напуснали Вселената. Навярно е било нещо вълшебно, за да изоставят толкова много и да се впуснат подир него. Колкото и да е дълго пътуването, роботът не ще се умори. Някой ден нашите братовчеди ще получат моята вест и ще узнаят, че ги чакаме на Земята. Те ще се завърнат и се надявам, че тогава ще бъдем достойни за тях, независимо какво величие са постигнали.