Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

— Не ти ли се струва странно — започна Ярлан Зей, — че небесата са открити за нас, а ние искаме да се погребем под земята? Това е началото на болестта, чийто край виждаш във вашата епоха. Човечеството опитва да се скрие, бои се от загадките на космоса и скоро ще затвори всички врати към Вселената.

— Но в небето над Диаспар видях звездолети — възрази Джесерак.

— Скоро няма да ги виждаш. Ние загубихме връзката със звездите и не след дълго ще напуснем дори планетите. Милиони години ни трябваха, за да стигнем до целта си… и само векове, за да се върнем в къщи. Още малко и ще изоставим почти цялата Земя.

— Защо го направихте? — запита Джесерак. Знаеше отговора, но неизвестно защо се чувствуваше длъжен да пита.

— Трябваше ни черупка, за да се скрием от две неща — страх от смъртта и страх от космоса. Ние бяхме болен народ и вече не искахме Вселената… затова се престорихме, че тя не съществува. Видяхме как хаосът беснее сред звездите и възжелахме мир и спокойствие. Следователно трябваше да затворим Диаспар, та вече нищо ново да не проникне в него. Планирахме града, който познаваш, и за да скрием подлостта си, измислихме фалшиво минало. О, не сме били първите… но за пръв път го вършехме толкова старателно. Прекроихме и човешкия дух, ограбихме амбициите и най-големите му страсти, за да се задоволи със света, който притежава сега. Хиляди години строихме града и машините му. Когато някой от нас изпълнеше задачата си, изтривахме спомените в мозъка му, влагахме подправена памет и внасяхме личността му в градските системи, докато дойде време отново да бъде повикан. Най-сетне дойде денят, когато в Диаспар не остана жив човек, само Централният компютър изпълняваше заложените от нас заповеди и бдеше над съня ни в Информационните хранилища. Вече никой нямаше връзка с миналото… и оттук започна историята. Един по един, в предопределен ред, бяхме повикани от запаметяващите устройства и отново получихме плът. Като току-що построена машина, включена за пръв път, Диаспар започна да изпълнява онова, за което бе създаден. Но някои от нас се съмняваха още в началото. Вечността е дълга, разбирахме колко е рисковано да не оставим изход и окончателно да се укрием от Вселената. Не можехме да се преборим с волята на обществото, затова работехме тайно и по свое усмотрение внесохме нужните промени. Единствените са наше изобретение. Те щяха да се появяват на дълги интервали и ако обстоятелствата им позволяха, щяха да открият дали извън Диаспар има нещо, което си струва труда да потърсят. Не си представяхме, че ще трябва толкова много време, за да успее един от тях… нито, че успехът ще бъде толкова голям.

Въпреки загубата на способността за критична преценка, както е присъщо за съня, Джесерак мимолетно се учуди как може Ярлан Зей да говори толкова уверено за събития, станали милиард години след неговото време. Това го смущаваше… пречеше му да осъзнае мястото си във времето и пространството.