Лия. Сега с отчаяние се сещам за нея, но можех да не я срещна никога и щеше да е по-зле. Бих искал да е тук, да ме държи за ръка, докато възстановявам етапите на моя провал. Защото тя ме беше предупредила. Но трябва да останат извън тази история, тя и детето. Надявам се, че ще отложат връщането си, че ще пристигнат, когато всичко е свършило, стига всичко най-сетне да свърши.
Беше 16 юли 1981 година. Милано постепенно се обезлюдяваше, справочната зала в библиотеката беше почти празна.
— Да знаете, че том 109 го взимам аз.
— Защо тогава сте го оставили на шкафа?
— Отидох до масата да си видя бележките.
— Това не е извинение.
И нагло отнесе въпросния том на своята маса. Седнах срещу нея и се помъчих да съзра лицето й зад косите.
— Как успявате да четете, след като не е на азбуката на слепите?
Вдигна глава и аз не разбирах къде е лицето, къде — тилът й.
— Какво? — попита.
— А, виждам прекрасно. Но за да го каже, повдигна косите си — имаше зелени очи.
— Имате зелени очи, казах.
— Май че да. Защо? Лошо ли е?
— О, не. Но пак ги скрихте.
Така започна.
— Яж, че си слаб като клечка, каза ми тя вечерта. В полунощ бяхме още в гръцкия ресторант близо до „Пилад“ с почти разтопена свещ, забучена в гърлото на бутилка, и си бяхме разказали почти всичко един за друг. Упражнявахме сходни професии, тя проверяваше думи по енциклопедии.
Имах чувството, че трябва да й кажа нещо. В дванадесет и половина отметна косите си, за да ме погледне по-добре, а аз насочих към нея показалец, като държах палеца си вдигнат, и казах: „Пум“.
— Страшно, отвърна ми тя.
— И аз.
Така станахме плът от една плът и от онази вечер нататък за нея аз бях вече Пум.
Не можехме да си позволим нова къща, спях при нея, а тя често идваше при мен в офиса или ходеше „на лов“, защото беше по-добра от мен в откриването на следите и умееше да ми подсказва ценни логически връзки.
— Струва ми се, че архивите за Розенкройцерите са полупразни, казваше ми тя.
— Трябва да ги погледна тези дни, това са записки от Бразилия…
— Не забравяй да ги свържеш с Йейтс189.
— Че какво общо има Йейтс?
— Има общо, разбира се. Четох, че бил член на някакво розенкройцерско общество, наречено „Утринна звезда“.
— Какво щях да правя без теб!
Отново започнах да посещавам „Пилад“, защото представляваше нещо като борса на труда — там намирах клиенти.
Една вечер срещнах Белбо (през изминалите години, изглежда, беше ходил там рядко, но после отново бе зачестил, заради Лоренца Пелегрини). Не се беше променил, може би косите му бяха по-прошарени и бе отслабнал, но не много.
Срещата ни беше сърдечна, доколкото позволяваше неговата експанзивност. Разменихме няколко думи за старите времена, подминахме само с намек последното събитие, в което бяхме съучастници, и епистоларните му последствия. Комисарят Де Анджелис повече не се беше появил. Приключено дело може би.
Разказах му за новата си работа, която сякаш го заинтригува.
— Всъщност и на мен би ми било приятно да върша такова нещо. Сам Спейд на културата, двадесет долара на ден плюс разноските…
— Но не пристигат тайнствени очарователни дами и никой не ми говори за Малтийския сокол190 — отвърнах.
— Не се знае, никога не се знае. Забавлявате ли се?
вернуться
187
Верига на свети Антоний — познатата в цял свят игра, при която човек получава писмо, размножава го десет пъти и го изпраща на свои приятели, които постъпват по същия начин.
вернуться
188
Превод Иван Иванов и Любен Любенов, изд. „Народна култура“, 1975.
вернуться
189
Йейтс, Уилям Бътлър (1865–1939) — ирландски поет и драматург, силно повлиян от мистиката.
вернуться
190
„Малтийският сокол“ — роман от Дашиъл Хамет.
