Отмъщението на прокълнатите
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Серия: Стэн #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на прокълнатите». Краткое содержание книги:
Но да седи и да чака не е в стила му. А и Вечният император се нуждае от него повече от всякога. И най-страховито охраняваният затвор във вселената не би могъл да попречи на Стен да изпълни своята мисия…
Повече би й подхождало определението „трап на бесилка“.
Защото се получи тъкмо това. Целият дворец на Таанския съвет пропадна в „трапа на бесилката“.
Всичко, което остана от него, беше една отвратителна дупка, запълнена с каменни отломки от най-величествения символ на таанската власт.
Наредено бе ударът да се нанесе в ранните часове на деня, тъй че пострадаха само няколко таански благородници, и то от низшите нива. Беше унищожена не само дворцовата комуникационна система, но изчезнаха и резервните предавателни станции под двореца.
Целта на Императора не беше ударът да ликвидира членовете на Таанския съвет. Предпочиташе да останат живи и здрави — и обезпокоени как да обяснят на таанците, че немислимото — имперски удар върху самата Хийт — не само е било проектирано, но и осъществено. Искаше да останат живи и здрави и да си дадат сметка, че може да ги ликвидира, когато си пожелае. Дори фанатици от типа на тези, които управляваха Таанската империя, можеха да се впечатлят от подобно недвусмислено доказателство.
Второто изявление направиха останалите разрушители на Мейсън — прелетяха над града и изсипаха от търбусите си хиляди малки детонатори.
Бомбен килим.
Императорът може и да беше казал на Суламора, че ще се опита да спечели без масови кланета. Но театралната реч, която произнесе един цикъл след началото на войната, може би отговаряше по-точно на случая — в нея той обеща на таанците, че някой ден ще подпали небето им.
В сърцето на Хийт избухна огнена стихия. Центърът на града и всичко в него се стопи. Хората по улиците, които вече така или иначе вероятно бяха обречени от радиацията, генерирана при взрива на ракетата, изчезнаха. Паветата потекоха като река. Кислородът беше изсмукан дори от оборудваните с филтри бомбоубежища. Езерцата, фонтаните и едно голямо езеро се изпариха за секунда. Огнената стихия, издигаща се на хиляди метри към небето, предизвика торнадо с диаметър почти километър, което завихряше трупове и чакъл със скорост над 200 км/ч.
Оцелелите от пожара противопожарни служби, агенции за борба с бедствията и болници бяха погребани в огромната апокалиптична приливна вълна.
Градският център на Хийт горя почти цяла седмица.
Жертвите достигнаха половин милион.
Второто изявление на Императора беше наистина красноречиво.
40.
Докато излизаше заедно с телохранителите си от бомбоубежището, Пастур се чувстваше мръсен и вмирисан — и беше бесен. В далечината се носеше отмиращият вой на сирените, известяващ края на заплахата. Още една смотана фалшива тревога. През трите дни след бомбардировката поне двайсет фалшиви тревоги постоянно изпращаха него, телохранителите му и цялото му домакинство в тясното бомбоубежище на около двадесет метра под градината му. Беше му писнало да се чувства като гризач, който се спуска към дупката си и при най-малкия намек за сянка на хищник. Особено унизително беше, когато се окажеше, че сянката е на някакво безобидно тревопасно, което се храни с горски плодове.
Спря точно пред металната врата, която затваряше тунела към бомбоубежището. По-голяма част от персонала му се отправи право към уютната квадратна сграда, която бе негов дом. Като човек, израснал сред мизерията, която таанците наричаха фабрики, и пробил си впоследствие път към апартаментите на властимащите, Пастур ценеше уединението повече от всичко. Беше построил своя дом преди много години на границата на промишлените бедняшки квартали в покрайнините на Хийт. Въпреки неприветливата околност Пастур вярваше, че е важно да не загуби контакт с корените си. Това определено беше против природата на таанците, но вероятно тъкмо в това се криеше тайната на огромния му успех.
Като на бивш фабрикантски роб, на Пастур му харесваше да смята, че знае как да извлича максимума от своите работници. Неговите конкуренти в промишлеността използваха само тоягата. Пастур също я приемаше за необходимост. Хората винаги си бяха служили с нея. Но в допълнение към нея той преоткри моркова.
Във фабриките на Пастур работникът получаваше относителна доза уважение с внушителни премии за най-изобретателните и трудолюбивите — но те съвсем не бяха продиктувани от доброжелателство. Бяха най-елементарни изчисления, като например плана му да включи в работа за каузата на таанците военнопленниците в Колдиез. Фабриките му не бяха никакви утопии. В повечето от останалите системи условията в тях щяха да бъдат сметнати за варварски. Дори капиталистите на Първичен свят биха ги затворили от срам. На други светове самите работници биха ги нападнали с бомби и автомати. Въпреки това, ако някога в бъдещето се появеше история на таанците, в нея Пастур щеше да бъде оценен като „просветен“.