Отмъщението на прокълнатите

Вярно, Шапел беше дръпнал спусъка. Но истинската вина бе на петимата мълчаливци на затревената могилка. И Махони не можеше да направи абсолютно нищо, дори да искаше, а не можеше да е участник в новия ред. Май беше най-добре героят от Кавит да яхне космическия си кон и да отпраши, накъдето му видят очите, преди да дойдат наистина да му благодарят.

Влезе и огледа безпорядъка в кабинета на Вечния император за последен път. Не знаеше точно защо е дошъл, като се изключеше налудничавата надежда, че би могъл да открие някакъв знак какво да прави оттук нататък.

До такава степен беше свикнал с мисълта, че шефът му е в състояние да предугади всичко, че все още не можеше да приеме, че случилото се е чиста случайност, която не може да бъде предвидена.

Огледа разхвърляните книги — някои бяха отворени: Императорът бе търсил нещо в тях. Нещо, което щеше да остане неизвестно завинаги.

Всичко в кабинета напомняше за ексцентричните приумици на шефа му: от древните механични играчки, които потракваха наоколо без никакъв друг смисъл, освен да го забавляват, до странните готварски приспособления и кутиите с подправки, разпилените бележки и наметки и дори нотни листове с набързо нахвърлени драскулки по полетата. Дори цяла дивизия не би могла да открие някакъв знак — дори за половин хилядолетие.

Така че Махони реши да си налее едно питие. Какво друго му оставаше?

Отиде до бюрото на Императора и издърпа чекмеджето, където шефът държеше скоча. Забеляза, че печатът на бутилката е непокътнат. Много странно. Императорът никога не оставяше в бюрото си неотворена бутилка. Преди това задължително отпиваше една глътка. Махони помръдна рамене, извади една стъклена чашка и посегна към бутилката.