Францисканският заговор
- Автор: Сак Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Францисканският заговор». Краткое содержание книги:
Източник: http://book.store.bg/c/p-p/m-515/id-9762/franciskanskiat-zagovor-dzhon-s...
— Мога само да предполагам, че Лоренцо е изпаднал в паника. Надявал се е да намери убежище в „Сан Марко“, но е бил наясно, че тълпата ще предугади намеренията му. Така че е решил да се измъкне през заден изход на двореца и да се насочи към църквата „Сан Закария“ през моста Понте дела Палиа.
Рицарят редеше историята си между глътки вино и хапки храна. Дъвчеше бавно, наслаждавайки се на вниманието на аудиторията не по-малко, отколкото на печеното месо, чийто сос капеше от мазната му ръка.
— Наблюдавах от горен етаж на двореца. Бог е свидетел, че охраната, която тръгна заедно с дожа, направи всичко възможно, за да го спаси. Размахваха мечовете си във всички посоки. Кръвта се лееше и от двете страни на моста, а хората продължаваха да прииждат.
Пресуши чашата си и я подаде да му я напълнят пак. Всички стояха смълчани, докато слугата му наля още вино.
— Накрая — продължи разказвачът след поредната солидна глътка — при Кале деле Расе един успя да пробие обръча от войници и прониза Лоренцо смъртоносно.
Рицарят се потупа в гърдите да покаже къде е попаднал фаталният удар и сякаш нарочно по ризницата му плисна червено вино.
Слушателите зашушукаха. После всички притихнаха, за да остане само тежкият глас на Тебалдо.
— Беше достоен човек. Нека почива в мир.
— Амин — отвърнаха воините.
След почтителна пауза папата додаде:
— Дължим специални благодарности на нашия приятел от Асизи. Ако не беше неговата бърза реакция, наша милост може би щеше да я сполети участта на Лоренцо.
Орфео изведнъж се озова заобиколен от радостните възгласи на рицарите. Някой така здраво го тупна по гърба с гигантската си лапа, че го заболяха ребрата и гърбът. До този момент високомерните римляни го бяха смятали за недодялан дръвник от Умбрия; той пък от своя страна се вълнуваше твърде малко от мнението им, за да се опита да ги убеди в противното. Внезапно притеснен, той инстинктивно извика едно „Viva Papa!“, за да пренасочи вниманието обратно в нужната посока. Останалите подеха възгласа и той се измъкна незабелязано от обръча.
В сенките по периферията на лагера изцвили кон. Орфео забеляза няколко чифта червени очи да лъщят в храсталака. Взе два камъка и ги чукна един в друг, пристъпвайки към шубрака. Длъгнестите същества с кучешки силуети изчезнаха безшумно в мрака. Той си спомни съня на Тебалдо с едрите вълци. Потръпна и се прекръсти.
Амата вършеше трескаво сутрешните си задължения, за да си остави колкото е възможно повече време за уроците. Всеки ден Конрад изписваше нова буква на восъчната й плочка — първо малката, после главната, — а накрая й казваше как се произнася. След това тя сама повтаряше очертанията. След една седмица вече можеше да изписва цели думи. През последния час от всеки урок той й четеше от книгата на дона Джакома за поведението и живота на светците, като посочваше всяка прочетена дума, за да може тя, седнала до него, да следва пръста му. После я караше да му прочете написаното по памет, докато започне да разпознава думите.
„Помнете, че е неучтиво да се чешете по главата на масата, да отстранявате от врата си бълхи или други паразити и да ги убивате пред околните или да чешете или разранявате друга част на тялото си, нападната от тях.
Когато се секнете, не бива да махате сополите с пръсти, а с носна кърпичка. Внимавайте от носа ви да не висят остатъци като висулките, които виждаме по стрехите на къщите зиме.
Грижете се косата ви да е винаги добре разресана и в нея да няма пера и други боклуци.“
Конрад приключваше четенето за деня с няколко реда от бревиария си, обикновено някой и друг стих от Псалмите, и с кратка проповед, която учи, че духовното възпитание на душата следва да заема по-главно място от светската мъдрост.
„Жената, чието разбиране е ограничено и която се страхува от Бог — четеше той, — е по-добра от онзи, който притежава голяма мъдрост и престъпва закона на Всевишния.“
За Амата неговото постоянство бе едновременно забавно и успокоително.
Благодарение на ежедневните занимания ноември мина неусетно за нея. Следобед, докато Конрад се взираше в текстовете си, тя можеше да разчита на помощта на други в къщата, за да си опреснява и затвърждава наученото сутринта. В къщата се отбиваха пътуващи монаси и опърпани свещеници, които се задържаха по няколко дена. Онези, които не отхвърляха категорично експеримента на дона Джакома, го приемаха с възхищение. Представете си, обикновена мирянка да се учи да чете и пише! Остава само вдовицата да започне да учи жълто-кафявата си котка да казва молитва, преди да започне да си лочи млякото!