Фалшивите огледала
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Фалшивите огледала». Краткое содержание книги:
Някъде из лабиринтите на Дълбината се е появил тайнственият Никой, владеещ способността реално да убива. Само че смъртта на хората в Дълбината е и смърт за самата Дълбина.
Затова по улиците на Дийптаун отново излизат непобедимите Дайвъри…
— И за чий дявол се бръснеш? За ушите ли да се държа?
Подляра и Пат влизат първи в асансьора. И сякаш заемат повече от половината пространство.
— Леонид… и Нике — решава Чингиз.
Въздъхвам, привеждам се. Девойката се усмихва и ме яхва. Пита:
— Нали не ти тежа?
— Работих цяла година като хамалин… — съобщавам аз, без да уточнявам, че е било в дълбината. Впрочем, наистина не ми тежи. Да носиш върху раменете си симпатично момиче не е същото като да мъкнеш чувал с картофи.
Заставам до Подляра. Нашите ездачи, превити, опират гърбовете си в тавана.
— Хайде, пъхайте се — посочва Чингиз асансьора. Маниака, Зуко и Крейзи се приближават до кабината. Общо взето те не са едри хора, един от тях би се побрал спокойно…
Събират се и тримата. Маниака, сплескан до стената, посяга към бутона и крещи към Чингиз:
— Е, а ти?
Вместо отговор Чингиз се отдалечава и с боен вик се врязва в тълпата. Чувам как изпукват ребрата ми. Пат възторжено крещи, Зуко издава сподавен писък. Него съвсем са го сплескали.
Маниака натиска някакъв бутон и вратите се затварят. Бутоните в асансьора са великолепни: пластмасови, прогорени от цигари, някои светят, други — не… сигурно са изгорели лампичките… А и целият асансьор е такъв. Заслужил ветеран на панелните девететажни блокове, изпълнен с надписи — преобладават ругатните и похвалите по адрес на „Спартак“, но има и някакви телефони, псувни, сърчица и просто имена.
— Тръгваме! — тържествено съобщава превитият Маниак и натиска бутона — единица, нула и отново нула. Може би единствената разлика между този асансьор и истинските е бутона с означение „нула“.
Вратите бавно се събират. Тласък. Втори.
— Сигурен ли си, че ще пробиеш канала до стотно ниво? — пита Крейзи. Въпросът остава без отговор. Асансьорът потреперва и бавно потегля… ако се съди по усещането — нагоре.
Интересно как ли изглежда това отвън… Политаме към небето? Или се разтваряме без следа? Няма как да се разбере. В това отношение „Warlock-9000“ беше по-зрелищен… спомням си как заедно с Неудачника пропаднах в безкраен тунел, през нивата на „Лабиринта“ и някакви напълно непознати пространства…
Хубаво беше тогава. Лесно. Весело.
Сигурно Вики е права. Онова беше детството на Дийптаун. А в детството всичко е различно. И битките приключват само със сълзи, и цветовете са по-чисти и по-ярки, и любовта може да бъде само една и завинаги…
Асансьорът трепва и замира. После отново се ускорява.
— Сашка, а ако заседнем — бутона за викане на асансьорния техник ли да натискаме? — процежда Мага. — А? Аз няма да издържа дълго тук. Внезапно ме хвана клаустрофобията!
Асансьорът започва леко да вибрира. Стоя, опитвайки се да се задържа на краката си — полусгънати, за да има Нике малко по-голям простор. Неудобно е, но затова пък тя може поне малко да се изправи. Лицето ми се допира до винтовката с острие на Крейзи Тосър. Интересно, къде ли в нея се крие самото острие, цевта е широка, но не чак толкова…
— Открили са ни — полугласно казва Крейзи. — Със сигурност. Още две-три минути — и край с вируса.
Общо взето да се нарича новия „Warlock“ вирус е неправилно. Той е някаква троянска програма, който е проникнала в сървърите на „Лабиринта“ и се опитва да ни прехвърли на стотното ниво. Но така се е получило, че във всекидневието всичките хакерски творения се наричат вируси…
— Не е лъжица за тяхната уста — не се удържа Маниака.
Асансьорът започва да се клати. Сякаш се намираме в каросерията на камион, носещ се по разбита настилка. После с хрущене се откъсва парче от стената. Подляра въздъхва шумно и се отдръпва от дупката. Става много трудно за всички ни, но, колкото и да е странно, все още има резерв от пространство. Мога да разбера Подляра — в дупката няма нищо. Равномерна, сива, виеща се мъгла. И това е по-страшно от какъвто и да е пейзаж, който може да роди човешката фантазия. Ръцете на Нике, легнали на раменете ми, се напрягат.
— Какво е това? — сподавено пита Пат.
Маниака върти глава, опитвайки се да погледне зад гърба си:
— Нищо…
Доста съдържателен отговор…
— А по-точно? — Това е Чингиз…
— Програмата се видоизменя, отскубва се от атаката — обяснява Маниака. — Ако толкова ви се иска да съм по-точен… сега сме в бут-сектора на един от сървърите на „Лабиринта“…
Зуко се изкикотва, сякаш е чул нещо невероятно смешно.
Мъглата в процепа изчезва. Вместо нея се появява водещ към безкрая коридор. Стените са оцветени в банална зелена боя, таванът е зле белосан, на пода е постлан протрит линолеум. Някъде в далечината по коридора бавно върви човек. Той започва да се обръща, но късно — ние вече сме отминали…