Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Едва мъждука. — Господин Хилсейвайс немощно стисна Саймън за рамото, при което прекъсна кръвообращението в ръката му и му размести два кокала. — Дай ми нещо да пия.
„С удоволствие, а и аз ще си пийна“ — каза си Саймън и се отправи към кухнята на Драскача. Много баровска кухня. Отвори хладилника. Вътре имаше шампанско. Две дузини бутилки с шампанско.
— Гледай го ти, копелето му с копеле! — Саймън извади една бутилка, върна се в гостната и измъкна тапата. — Заповядайте. — Опря гърлото на бутилката до устните на работодателя си.
— Благодаря. — Господин Хилсейвайс отпи няколко мощни глътки. — Достатъчно.
— Добре. И аз ще пийна. — Саймън обърса гърлото на бутилката с ръкава си (хигиена на устната кухина) и се накани да удари една голяма глътка. Но в шишето нямаше нищо.
— Помогни ми да стана.
Саймън помогна на ранения човек да седне на канапето.
— Какво е станало с вас? — попита го той.
— Пилетата. Гадните пилета. Гадните, смрадливи пилета. Нахвърлиха се върху мен като хищници.
— Книгата е у вас? — Саймън я вдигна от килима. — Нищо не разбирам.
— Видях те. — Господин Хилсейвайс бе започнал постепенно да се съвзема. — Снощи си разхождах кучето и те видях. Пикаеше горе на хълма, над фермата на Дългия Боб.
Саймън си спомни за туриста в синия анорак.
— Бях решил да се кача при теб, да ти изкарам червата и да ги просна да съхнат за това, че ми блокира камиона, че ми бастиса косачката и че напусна работа, без да се обадиш.
— Ах! — възкликна Саймън.
— Но ти си беше отишъл. Чух кучето да ръмжи и ти да викаш, а аз намерих книгата. Помислих, че ще се върнеш да я вземеш, и останах да те чакам там. И докато чаках, я прочетох.
— Ах! — възкликна отново Саймън.
— Видях и останалото — как изпусна гумите на Дългия Боб, как взе тубата с бензин и я отнесе в птичарниците, а после как Дик Годолфин…
— Няма нужда да продължавате — каза Саймън. — Много добре си спомням всичко.
— Споменах ли ти, че ми хареса новата ти шапка? — попита г-н Хилсейвайс.
— Вече се отказахме от гега за новата шапка — каза Саймън. — Никой не го разбра, а и освен това не е много смешен.
— Правилно. Напоследък те гледам, че караш ягуар. Обаче работата е там, че го прочетох и в книгата. Там също пише, че караш ягуар.
— Значи отново са ме включили. — На лицето на Саймън се появи широка усмивка и зъбите му блеснаха. — Отново съм в книгата. Номерът мина.
— Искам да пийна още — каза г-н Хилсейвайс. — Донеси още една бутилка, Саймън. Умирам от жажда.
— Добре. — Саймън донесе още шампанско. Две бутилки. Отвори ги и двете.
Драскачът се съвзе от припадъка си, видя какво става и пак припадна.
— Така. — Г-н Хилсейвайс взе едната бутилка, а Саймън надигна другата. — И така, чета си и си мисля: това не може да е вярно. Та прелиствам аз назад и прочитам онзи пасаж, в който се казва: „Господин Хилсейвайс седеше в храсталака-скривалище и четеше книгата, когато пилетата го надушиха и го нападнаха.“ Казвам: „Какво?“ И после, докато се усетя…
— Да — каза Саймън, — вече ми е ясно. Не искам да чувам нищо повече.
— Тия твари за малко да ме убият. Обаче и аз откъснах някоя и друга пилешка глава.
— Достатъчно — каза Саймън. — Мога да си представя.
— Но това е много лошо, Саймън. Наистина, много е лошо.
— Знам. Затънал съм до гуша в тази работа.
— Според книгата ти откриваш Бога. Браво.
— Да, така е. — Саймън изведнъж се дръпна назад. — Ама вие… Аз си мислех…
Господин Хилсейвайс повдигна окървавена вежда.
— Никога не си бил голям умник, Саймън — каза той и посочи пентаграмата на главата си. — Това нещо сочи нагоре. Аз не съм сатанист. Аз съм привърженик на старата религия. Друид. Бял магьосник, ако щеш. Въпреки че на мен повече ми допада наименованието „бял заклинател“.
— О — каза Саймън. — А имате ли последователи?
Магьосникът кимна.
— В Бремфийлд има много хора, които са привърженици на старата религия. В края на краищата тук е провинция.
— А вие — Саймън се спря, — как да го кажа? Танцувате ли с млади жени с боси крака? Имам предвид на лунна светлина и т.н.?
— Да, най-вече в сряда вечер.
— Но никога не сте ме канили — Саймън направи обидена физиономия.
— Ти би ли се поканил, ако беше на наше място?
— Хммм — поколеба се Саймън. — Е, както и да е. Важното е, че и двамата сме на една и съща страна.
— Но аз все пак ще ти изкарам душицата, ако не ми върнеш Голямата Алън.