Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Защото им даде почивен ден, простак такъв — прошепна Хъмфри.
— Хиляди хора се разбягаха в ужас. Домовете и работните им места бяха разрушени. Трагедия. Истинска трагедия. — От специалните тубички, изкусно закрепени за слепоочията на Великия херцог, се отцедиха няколко сълзи, които се стекоха по бузите му. — Сърцето ми се къса.
— Как пък не — прошепна Хъмфри.
— Това е кошмарът, от който всички тайно се страхувахме: непредизвикано с нищо нападение от страна на жителите на Рай. От страна на тази войнствена и тиранична раса, под чието владичество изнемогваме години наред.
— Намерил се кой да го каже.
— Аз самият — каза Великият херцог — произхождам от Рай. Но не съм като тях. Аз съм един от вас и съм се борил непрестанно за независимостта на Сатурн. Но и тук, както на Уран и Марс, вероломните жители на Рай разпространиха своята култура, своите стоки и своя език.
Жалко, че Реймънд не можеше да чуе това. То би му обяснило много неща.
— Ние внасяме техните стоки, те доминират нашата икономика, а сега искат и да ни унищожат. Нима ще стоим безучастно и ще ги гледаме как го правят? Нима ще гледаме безпомощно как изгарят красивите ни градове? Или ще отвърнем на удара с удар? Нека вдигнем оръжие срещу зловещия тиранин. Нека го унищожим.
— Може ли това да бъде претекстът, който той години наред чака, за да се нахвърли срещу омразния си брат? — прошепна Хъмфри. — Или просто започвам да ставам много циничен.
— Моят собствен брат — Великият херцог пророни още няколко фалшиви сълзи, — моят собствен тризнак, крал Еди от Раи. Ще попитате: как такъв миролюбив и добродушен като мече човек като мен може да вдигне ръка срещу собствената си плът и кръв? С голямо прискърбие, ето как. Брат ми ни използваше и злоупотребяваше с нас и ние повече няма да търпим. Нареждам да започне пълна мобилизация. Заповядвам войската да се приведе в състояние на пълна бойна готовност, а военновъздушните сили — в готовност за нападение. Тръгваме срещу Рай. Ние сме във война. Да живее Сатурн! — Великият херцог вдигна огромния си юмрук. — Благодаря ви.
— Край — каза водещият. — Пускай националния химн.
Големият дебел Велик херцог избърса изкуствените сълзи от лицето си.
— Мисля, че мина много добре. Какво ще кажеш, Хъмфри?
„Щом като искаш да те будалкам…“ — каза си чакалоглавият, а на глас изрече:
— Вълнуващо, сир. — Побърза да направи дълбок поклон. — Надявам се, че ще ми окажете честта да ме направите специален военен кореспондент за цялостното времетраене на конфликта.
Великият херцог поглади тлъстата си брада.
— Няма да стане, Хъмфри.
— Защо не, сир?
— Не, Хъмфри. Виждаш ли, през цялото ми дълго-дълго царуване на тази планета се научих да дочувам и най-малките злобни подмятания, направени от моите поданици, когато те си мислят, че са извън обсега на слуха ми. Затова мисля да наредя да ти отсекат главата, шибано тарикатско копеле, проказнико с кучешка муцуна.
— О — каза Хъмфри, — какви сквернословия! Операторът се изкиска в шепа.
— И ти внимавай — каза Великият херцог, — защото и твоята глава ще падне, смрадливецо.
Ужасната смрад накара Саймън да си запуши носа. Чудовището запълваше цялата врата и блокираше единствения изход. Драскачът подбели очи и се строполи в безсъзнание в камината.
„Много ти благодаря, страшно ми помогна“ — помисли си Саймън. О, по дяволите!
Онова нещо пристъпи крачка напред и отново вдигна ужасяващия си птичи крак.
— Книгата.
Саймън не можеше да продума. Гърлото му беше пресъхнало, сърцето му бясно друсаше аеробика, краката му бяха омекнали в колената, макар че копнееха да побегнат. Това вече беше сериозно. Не можеш да влезеш в двубой с такова нещо. Нямаш никакъв шанс.
То направи още една крачка.
Какъв ужас!
Саймън направи нещо толкова жалко, че ако Господ го наблюдаваше, без съмнение щеше да извърне лице и да промълви: „О, Боже!“
Саймън събра пръсти за кръст и каза:
— Назад, повелявам ти в името Божие!
— Книгата. — Нещото пристъпи към него, спъна се и се пльосна в краката му.
— Я гледай! — Саймън заразглежда пръстите си. — Това нещо действало.
Взря се в чудовището. В нещото. В Сатан-Кокошката.
Това не беше Сатан-Кокошката.
Саймън се втренчи в петоъгълния отпечатък от греда върху окървавената глава. Не беше Сатан-Кокошката.
Беше господин Хилсейвайс!
Саймън се наведе и с мъка обърна огромния мъж. Видът му наистина беше ужасен. Беше покрит с пера, имаше много V-образни порезни рани и беше облян в кръв. Този човек беше водил битка и по всичко изглеждаше, че я беше загубил.
— Добре ли сте? — Саймън разтърси главата му. Защо хората винаги задават такъв глупав въпрос на онези, които съвсем очевидно не са добре? Саймън нямаше отговор. — Съжалявам — каза той. — Останала ли ви е искрица живот?