Чашата на призраците
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Матилда от Уестминстър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чашата на призраците». Краткое содержание книги:
Спомените я връщат към страшния петък, 13 октомври, когато крал Филип Хубави обявява тамплиерите извън закона. Само за една нощ Матилда, племенница на тамплиер, се превръща в преследвана бездомница без име. Момичето се озовава по чудо в свитата на принцеса Изабела, и заминава с нея за Англия. Но смъртта върви по стъпките на Матилда, единственият й закрилник загива заедно с цялото си семейство от ръка на незнаен убиец.
Отвъд Ламанша, в двора на Едуард II, слаб крал, презиран от благородниците и управляван от своя фаворит, сенките на миналото я преследват. Гибел застига хора от свитата на младата английска кралица. Самата Матилда се спасява на косъм от ръцете на убиеца и тръгва по дирите му. За да оцелее, Матилда трябва да открие какви тайни са свързвали убитите — банкер, абат, писар и един стар придворен.
Призраци се тълпят в изпълнения с блясък и поквара кралски двор, а старите грехове и невинно пролятата кръв викат за отмъщение.
— Искаш да видиш затворника? — Сандуик ми хвърли невярващ поглед.
— Моята господарка поиска това. Нейна светлост желае да се увери, че този луд е именно това, за което се представя.
— Възможно ли е да не е така?
— Сър Ралф — отговорих, — именно затова желая да го видя.
Комендантът на Тауър захапа палеца си, и заклати глава ту на една, ту на друга страна.
— О, хайде, добре, последвай ме — изръмжа той.
Прекосихме вътрешната част, минахме през един вход на кулата „Уейкфийлд“ и слязохме по осеяните с мръсотия стъпала, осветени от високи факли. Неуспелият убиец беше затворен в малка килия със зарешетено прозорче високо горе във вратата. Сандуик отвори вратата и сложи една факла в халка на стената. Затворникът лежеше свит в ъгъла. Кафявата му роба беше парцалива, лицето — насинено и мръсно, очите му проблясваха през мръсотията. Щом Сандуик затвори вратата зад нас, мъжът скочи на крака и оковите му прозвъннаха. Той се протегна, колкото му позволяваха веригите, след това подхвана шутовски танц, като подскачаше нагоре-надолу, пляскайки по покритите със зелена плесен хлъзгави стени, после залитна назад. Пееше някаква налудничава песен за полята на смрачаване. После се смъкна на колене, като сключи ръце и неясно замърмори Господнята молитва.
— Безумец — изръмжа Сандуик. — Поразен от луната, човек, лишен от разум. Но нашият господар, кралят, произнесе присъдата си над него. Ще бъде обесен утре точно преди пладне на общите бесилки на кея „Света Катерина“.
Лудият вдигна глава — само за миг видях промяната в погледа му.
— Луд — съгласих се аз, — побъркан. Познавах един човек, който изпадна в подобно състояние, Гастон дьо Прьо — изрекох високо, — това беше името му. Мислеше се за монах. Направих за него всичко, каквото можах…
— Красива господарке. — Затворникът се взря в мен. Приближих се така, че застанах между него и Сандуик. Безумният поглед бе заменен от изражение на неподправено отчаяние. — Красива господарке — гласът имитираше лудостта, — нужна ми е утеха — нуждая се от Светия кръст.
Наведох се, без да обръщам внимание на възраженията на Сандуик.
— Ще видя какво мога да направя.
Сандуик свали факлата, отключи вратата и ме изведе навън.
— Сър Ралф — насилих се да се усмихна, — позволете ми да дам на този клетник някаква утеха. — Извадих молитвената броеница от кесията си и преди Сандуик да успее да възрази, се вмъкнах обратно в килията и коленичих пред затворника.
— Гастон? — прошепнах.
Той кимна.
— Кажете на Бертран — прошепна той. — Утехата е такава — очаквам кръста.
Пуснах молитвената броеница в ръцете му и излязох тичешком от подземието. Навън Сандуик се вгледа любопитно в мен, промърмори, че държанието ми е странно, и заключи вратата. Щом излязохме от Тауър, Сандуик ме дръпна за наметалото.
— Матилда — той ме придърпа по-близо, — не знам какво вършиш. Държа си езика зад зъбите и наблюдавам — той погледна нагоре към сивото небе. — Онзи затворник… Срещал съм достатъчно луди и започвам да се питам дали е толкова лишен от разум, колкото показва.
Наведох се по-близо и го целунах по бузата.
— Сър Ралф, онова, което сега е скрито в тъмнината, един ден ще излезе на дневна светлина. А сега отново имам нужда от Оуейн-Ап-Ител.
Единадесета глава
„Почти всички благородници прекарват времето си в замисляне на злини.“