Чашата на призраците
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Матилда от Уестминстър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чашата на призраците». Краткое содержание книги:
Спомените я връщат към страшния петък, 13 октомври, когато крал Филип Хубави обявява тамплиерите извън закона. Само за една нощ Матилда, племенница на тамплиер, се превръща в преследвана бездомница без име. Момичето се озовава по чудо в свитата на принцеса Изабела, и заминава с нея за Англия. Но смъртта върви по стъпките на Матилда, единственият й закрилник загива заедно с цялото си семейство от ръка на незнаен убиец.
Отвъд Ламанша, в двора на Едуард II, слаб крал, презиран от благородниците и управляван от своя фаворит, сенките на миналото я преследват. Гибел застига хора от свитата на младата английска кралица. Самата Матилда се спасява на косъм от ръцете на убиеца и тръгва по дирите му. За да оцелее, Матилда трябва да открие какви тайни са свързвали убитите — банкер, абат, писар и един стар придворен.
Призраци се тълпят в изпълнения с блясък и поквара кралски двор, а старите грехове и невинно пролятата кръв викат за отмъщение.
— Познават ли ви?
Дьо Монтегю се обърна, сякаш запленен от демоните, изрисувани на стената.
— Познават ме под бащиното ми име, освен това знаят и длъжността ми, но, както казах, не разполагат с ясно мое описание — той се засмя рязко. — Предателите в нашия орден не са ме виждали отблизо: това е една от причините, поради които дьо Моле избра мен, когато Филип нанесе удар. Трябваше да се укрия, за да изпълня отмъщението и да защитавам, когато мога, нашите братя.
— Значи съм ви изложила на опасност?
— Матилда — Дьо Монтегю постави длан на бузата ми, — те все още не ме познават — той отмести ръка. — Не се тревожи, това все щеше да се случи някой ден: щеше да се появи някой подозрителен ханджия или доносник — той се облегна на стената и въздъхна. — Останах в Париж, колкото можех по-дълго. Както казах, дьо Витри се чувстваше виновен и ме помоли за помощ, затова наблюдавах мястото. Беше съвсем лесно. Видях те да си тръгваш. Предположих, че бягаш, и отидох след теб в кръчмата. Облякох се и се държах като английски учен: знам езика. Видях какво се случи — той бръсна с ръка трохите по туниката си. — После дьо Витри беше убит. Реших да бягам. Братята ми бяха подготвили място в Англия — той сви рамене. — Когато дойдох тук, открих, че повечето от братята се укриват или са в затвора. Не все още цялата мощ на Англия не се е възправила срещу нас. Уилям дьо ла Мар, нашият Велик магистър тук, се намира под домашен арест в Кентърбъри.
— И вие пътувахте до Дувър, за да ме проследите?
Дьо Монтегю се засмя:
— Е, Матилда, и да, и не.
Усетих как дълбоко ме прониза студена тръпка на страх.
— Не сте дошли за мен — казах обвинително. — Дошли сте заради Марини, нали? Заради дьо Плезан и Ногаре?
— Да, Матилда, дойдох за тях. Ако мога, ако Бог ми даде нужната воля, изкусност и сила, ще ги убия, както те биха убили и още братя от моя орден. Нокталиите са разпратени срещу нас по много причини. Ако Филип и неговите довереници са опасни за нас, ние представляваме също толкова голяма заплаха за тях. Все още имаме влияние, било то пред онзи неискрен духовник, папа Климент в Авиньон, или тук в Англия. Преди всичко, ние сме опитни войни, умеем превъзходно да си служим с лъка и да въртим меча. Животът може да е толкова опасен на всяка улица или когато пресичаш някой площад — той се усмихна. — Или дори в някой дворец. Чух за смъртта на Пелет и се зачудих дали ти…
— Не — отвърнах. — Беше принцесата, която действаше, за да ме предпази.
— В такъв случай — отвърна Дьо Монтегю — и двамата сме й дълбоко задължени.
— А нападението в Кентърбъри?
— Пътувах предрешен, с фалшиви документи. Според тях бях брат Одо от Клюни. Благочестивите монаси в манастира „Свети Августин“ ме приеха: бенедиктинците непрекъснато пътуват. Оставиха ме да се оправям сам, дадоха ми килия и аз се присъединявах към братята на големите празнични служби. Наблюдавах те. Видях те да си тръгваш от къщата за гости онази нощ и те последвах. Матилда, ти постъпи лекомислено на онова пусто място, където витаеха сенки. Както и да е, слязох в подножието на онези стъпала и зърнах схватката най-горе — той направи гримаса. — Останалото ти е известно — потупа ме по ръката. — Не посмях да се разкрия и се върнах в Лондон. Исках да изчакам още малко — той отиде до вратата, отвори я, надникна навън и я затръшна. — И така, Матилда — той се приближи и приклекна пред мен, — защо ти, една придворна дама, беше нападната така ожесточено?
Разказах му всичко, като каеща се грешница, коленичила на молитвеното столче, която свещеникът изповядва. Разказах му за смъртта на Пурт и Уенлок, за нападенията срещу мен и за враждебността на Марини. Дьо Монтегю ме изслуша, като кимаше или задаваше от време на време по някой въпрос. След като свърших, поклати глава.