Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
Просто трябва.
(Простете ми)
Гърбът ме боли, главата ме боли и се потя толкова силно, и съм толкова гладен и просто трябва да седна в корените на едно дърво, само за минутка, просто трябва и простете ми, простете ми, простете ми.
— Тод? — мърмори Манчи и пропълзява до мен.
— Добре съм, момче.
— Топъл, Тод — казва той и има предвид мен.
Кашлям, а дробовете ми хриптят и се дерат, сякаш чакъл се свлича по склон.
Ставай, Тод Хюит. Стани от проклетия си задник и тръгвай.
Съзнанието ми се отнася, не мога да се овладея, опитвам се да държа мисълта си хваната за Виола, но съзнанието ми се отнася и аз съм малък и съм болен, лежа в леглото, ама съм сериозно болен и Бен стои при мен в стаята, защото треската ме кара да виждам неща, ужасни неща, как стените се тресат, виждам хора, които не са там, на Бен му израстват остри зъби и още ръце, всякакви такива работи и аз пищя и се дърпам към стената, но Бен е до мене и пее една песен, и ми дава по мъничко хладка вода, и лекарство…
Лекарство.
Бен ми дава лекарство.
Идвам на себе си.
Вдигам глава и започвам да ровя из раницата на Виола, изваждам нейния комплект за първа помощ. Вътре има много най-различни хапчета, ама много и най-различни. На пакетчетата пише разни работи, но думите нищо не ми говорят и не мога да рискувам, защото мога да изпия някое приспивателно, като онова, което Виола даде на Манчи. Отварям и моя комплект, който изобщо не е така хубав като нейния, но вътре има едни бели хапчета, които знам, че са обезболяващи, горе-долу помагат, правехме си ги сами вкъщи. Сдъвквам две и после още две.
Ставай и тръгвай, безполезен боклук.
Сядам, дишам малко и се боря, и се боря, и се боря да не заспя, чакам малко да подействат хапчетата, слънцето вече се вдига над върховете на дърветата и тогава почва мъничко да ми поолеква.
Това е от лекарствата, надали оздравявам наистина, но в момента нямам никакъв избор.
Ставай, Тод Хюит. Ставай и ТРЪГВАЙ, м… ти!
— Добре — отвръщам, дишам тежко и разтривам коленете си с длани. — Накъде, Манчи?
Продължаваме напред.
Следата върви нататък и нататък, все така встрани от пътя, държи се далеч от постройките, които мяркаме в далечината, но кара все напред, все така към Хейвън, само Аарон знае защо е поел точно в тази посока. Сутринта преваля, когато стигаме до още един малък поток, ромолящ към реката. Оглеждам се за крокодили, макар че те не живеят в такива тесни рекички, и напълвам манерките. Манчи нагазва във водата, налочва се и трака напразно със зъби срещу бронзовите рибки, които плуват между лапите му и гризкат козината му.
Аз коленича и отмивам потта от челото си. Водата е ледена като плесница и ме разсънва малко. Иска ми се да знам дали ги настигаме. Иска ми се да знам колко далеч пред нас са.
И ми се иска Аарон никога да не ни беше срещал.
И ми се иска никога да не беше виждал Виола.
И ми се иска Бен и Килиън да не ме бяха лъгали.
И ми се иска Бен сега да е до мен.
И ми се иска да съм си у дома в Прентистаун.
Да седя на петите си и да гледам слънцето.
Не. Не, не искам това. Не искам да съм си у дома в Прентистаун. Вече не. Вече не го искам.
А ако Аарон не беше намерил Виола в блатото, то и аз нямаше да я срещна, а това също не е хубаво.
— Хайде, Манчи — казвам и се обръщам да си взема раницата.
Тогава виждам костенурката, която се припича на камъка.
Застивам.
Никога преди не съм виждал такава костенурка. Корубата й е грапава и заострена, от двете й страни се спуска по една тъмночервена ивица. Самата коруба обаче е разтворена откъм гърба — костенурката я е отворила, за да лови по-добре слънчевите лъчи, и цялото й меко телце е изложено на показ.
Костенурките се ядат.
Шумът на костенурката представлява само едно, едно дълго ааааааааа, което тя сякаш издишва под слънцето. Не се интересува от нас, навярно си мисли, че може светкавично да затвори корубата си и да се гмурне във водата, ако опитаме да я доближим. А дори и да успеем да я хванем, няма да можем да отворим корубата, за да я извадим отвътре и да я изядем.
Можеш да отвориш корубата, само ако имаш нож, с който да убиеш костенурката.
— Костенурка! — лае Манчи, когато вижда костенурката. Не се приближава до нея обаче, защото блатните костенурки, които двамата с него познаваме, имат челюсти, които лесно могат да видят сметката на едно куче. Костенурката просто си стои на камъка и не ни взима насериозно.