Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
— Храна? — лае той.
— Благодаря ти, момче — отвръщам и се мъча да не гледам към разкъсаното телце, — изяж я цялата.
Потя се обилно и пия много вода на големи глътки, докато Манчи довършва улова си. Облаци от миниатюрни еднодневки се вият край главите ни и аз трябва непрекъснато да ги пропъждам. Кашлям, без да обръщам внимание на болката в гърба, на болката в главата, после Манчи вече се е нахранил и е готов да тръгваме, аз се олюлявам малко, но ставам на крака и продължаваме напред.
Върви, Тод Хюит. Не спирай да вървиш.
Не смея да спя. Аарон сигурно не спи, така че и аз не трябва да спя. Напред и напред, над главите ни минават облаци, аз дори не ги забелязвам, луните изгряват, после и звездите. Слизаме до подножието на висок хълм и аз прогонвам цяло стадо животни, които приличат на елени, но рогата им са съвсем различни от рогата на елените, които съм виждал около Прентистаун, но това няма значение, защото животните изчезват сред дърветата преди аз и лаещият Манчи дори да осъзнаем, че сме ги видели.
Вървим напред до полунощ (двайсет и четири дни ли ми остават, или двайсет и три?). През целия ден не сме чули никакъв Шум, нито сме се натъквали на други селища, може би сме ги подминали, без да сме ги видели, нищо че известно време се бяхме движили съвсем близо до пътя и реката. Когато обаче стигаме върха на следващия горист хълм и звездите блясват точно над главите ни, най-после чувам Шум от мъже, ясен като бял ден.
Спираме и клякаме, нищо че е толкова тъмно.
Поглеждам от хълма. Луните са се вдигнали високо и виждам две големи продълговати постройки, издигнати на две поляни сравнително далеч една от друга на склона на отсрещния хълм. От едната постройка долита мърморещото жужене на Шума на спящи мъже. Джулия? и на коне, и кажи му че това не е вярно, и миналата сутрин нагоре по реката и още много неща, които нямат никакъв смисъл, защото сънният Шум е най-странният Шум на света. От другата постройка се носи мълчание, болезненото мълчание на жени, чувствам го дори от това разстояние, мъжете са в едната постройка, а жените — в другата, предполагам, че така се решава въпросът със съня, но докосването до мълчанието на жените ме кара да започна да мисля за Виола и трябва да се облегна на едно дърво, защото губя равновесие.
Но където има хора, има и храна.
— Можеш ли да намериш после следата, ако се отдалечим малко от нея? — шепна на кучето си, докато потискам кашлицата.
— Намери следата — излайва Манчи сериозно.
— Сигурен ли си?
— Миризма на Тод — лае той, — миризма на Манчи.
— Пази тишина тогава, защото отиваме.
Запълзяваме надолу по хълма, движим се леко и колкото можем по-безшумно между дърветата и храстите, докато стигаме до дъното на малка долчинка, а постройките със спящите остават над нас на склона на съседния хълм.
Чувам как собственият ми Шум се излива в света, горещ и трескав, подобен на потта, която се стича по страните ми, аз се мъча да го държа тих и сив, и равен, както правеше Там, Там, който контролираше Шума си по-добре от всеки мъж в Прентистаун…
Е, нали ви казах.
Прентистаун? долита от постройката на мъжете едва ли не в същата секунда, в която го помислям.
Застиваме на място. Раменете ми увисват. Шумът, който чувам, е все още Шум насън, но думата откънтява между всички мъже, подобно на ехо в долина. Прентистаун? и Прентистаун? и Прентистаун? сякаш все още никой от тях не е сигурен какво точно означава това име.
Но когато се събудят, набързо ще се сетят.
Идиот такъв.
— Да се махаме — казвам, обръщам се и се втурвам по пътя, по който дойдохме, обратно към изгубената следа.
— Храна? — лае Манчи.
— Идвай, казах.
И така пак оставаме без храна, но продължаваме напред, в мрака на нощта, бързаме, колкото можем.
По-бързо, Тод. Размърдай се, проклетнико.
Напред, напред, нагоре по хълмовете, хващам се за растенията, за да се издърпвам, когато се катерим, надолу, хващам се за скалите, за да пазя равновесие, когато слизаме, миризмата на следата върви далеч от всички места, където би било лесно да се върви, например по пътя или близо до реката, аз кашлям и понякога се препъвам, после слънцето се показва и идва час, в който аз не мога, просто не мога и краката ми се подгъват и трябва да седна.