Стоунър
- Автор: Уильямс Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-08-5
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стоунър». Краткое содержание книги:
Романът, който покори Европа. И я разплака.
Необикновена книга за обикновения живот на едно момче, което тръгва от дълбоката американска провинция и се издига до университетски преподавател. В романа не се случва нищо. По-точно, случва се цял един живот, белязан от тихо отчаяние и неизчерпаеми запаси от достойнство.
Стилът на Уилямс е пределно изчистен, аскетичен, оголен до мускула, в него няма и една излишна дума и това създава особена съпричастност със съдбата на главния герой - Стоунър би могъл да бъде всеки от нас.
Джон Уилямс (1922-1994) издава Стоунър преди близо половин век. Преди няколко години романът е преоткрит и заживява нов живот - включен е в авторитетната поредица на Ню Йорк Ревю ъф Букс, а в Европа се превръща в голямата литературна сензация на 2013 година.
Застана пред стълбището за втория етаж, стъпалата бяха мраморни и точно в средата имаше почти невидими вдлъбнатини, изгладени от десетилетията, през които са слизали и са се качвали по тях. Бяха почти нови, когато — преди колко ли години? — Стоунър бе застанал за пръв път тук, беше погледнал нагоре, както гледаше сега, и се беше запитал къде ли ще го изведат. Замисли се за времето и за неусетния му ход. Стъпи внимателно на първата гладка вдлъбнатинка и се качи.
После влезе в кабинета на секретарката на Гордън Финч. Момичето каза:
— Деканът тъкмо се канеше да си тръгва…
Стоунър кимна разсеяно, усмихна му се и влезе в кабинета на Финч.
— Гордън — подхвана сърдечно, все така усмихнат. — Няма да те бавя много.
Финч също се усмихна по инерция, очите му бяха уморени.
— Разбира се, Бил, сядай.
— Няма да те бавя много — повтори той и почувства как в гласа му се влива странна сила. — Работата е там, че промених решението си… за пенсионирането де. Знам, че създавам неудобство, извинявай, че те предупреждавам толкова късно, но… мисля, че така е най-добре. В края на семестъра напускам.
Лицето на Финч заплува пред него, кръгло в изумлението си.
— Какви ги говориш? — възкликна той. — Да не те притискат?
— Няма такова нещо — увери го Стоунър. — Решението е мое. Просто… установих, че наистина има неща, които бих искал да направя. — Той добави спокойно: — И наистина имам нужда от малко почивка.
Финч се подразни и Стоунър знаеше, че има причини. Стори му се, че чува как промърморва някакво извинение, усети, че още се усмихва глупаво.
— Е, сигурно не е много късно — рече Финч. — Утре мога да задвижа документите. Предполагам, знаеш всичко необходимо за осигуровките, годишното възнаграждение, за такива неща.
— О, да — отвърна Стоунър. — Помислил съм за всичко. Не се притеснявай.
Финч си погледна часовника.
— Закъснявам, Бил. Намини след ден-два, да изчистим подробностите. Междувременно… е, не е зле да знае и Ломакс. Довечера ще му звънна. — Той се усмихна. — Опасявам се, че успя да му доставиш удоволствие.
— Да — каза Стоунър. — Опасявам се, че да.
През двете седмици, преди да го приемат в болница, имаше да върши много неща, но реши, че ще се справи. Отмени лекциите за следващите два дни и повика на консултация студентите, за които бе поел отговорността да бъде научен ръководител на изследванията, писмените работи и дисертациите им. Написа подробни указания как да довършат започнатото и пусна в пощенската кутия на Ломакс направени под индиго копия. Успокои онези, които изпаднаха в паника, понеже решиха, че е дезертирал, както и студентите, притеснени, че ще се наложи да работят с нов ръководител. Установи, че хапчетата, които пиеше, притъпяват болката, но и замъгляват съзнанието му, затова денем, докато разговаряше със студентите, и вечерно време, докато четеше лавината от недовършени работи, студии и дисертации, взимаше лекарствата само ако болката се засилеше дотолкова, че да му пречи да се съсредоточи и да работи.
Два дни след като оповести, че излиза в пенсия, насред претоварения следобед по телефона му се обади Гордън Финч.
— Бил? Гордън е. Слушай… възникна дребен проблем, според мен не е зле да го обсъдим.
— Да? — каза той припряно.
— Ломакс. Не проумява как така не го правиш заради него.
— Няма значение — каза Стоунър. — Да мисли каквото иска.
— Чакай… има и друго. Прави планове да даде в твоя чест вечеря и така нататък. Бил дал дума.
— Виж какво, Гордън, точно сега съм много зает. Не можеш ли някак да го спреш?
— Опитах, но той го прави през катедрата. Ако искаш да поговоря с него, добре, но трябва да присъстваш и ти. Почне ли да се държи така, не мога да го вразумя.
— Добре тогава. Кога трябва да се състои това безумие?
Настъпи кратко мълчание.
— Другия петък. Последния ден на учебната година, точно преди изпитната седмица.
— Добре — рече уморено Стоунър. — Дотогава би трябвало да съм разчистил нещата, така ще бъде по-лесно, отколкото сега да спорим. Остави го да действа.
— Трябва да знаеш още нещо: Ломакс иска да обявя, че се пенсионираш като заслужил професор, въпреки че това може да се оформи официално чак в края на другата година.