Стоунър
- Автор: Уильямс Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-08-5
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стоунър». Краткое содержание книги:
Романът, който покори Европа. И я разплака.
Необикновена книга за обикновения живот на едно момче, което тръгва от дълбоката американска провинция и се издига до университетски преподавател. В романа не се случва нищо. По-точно, случва се цял един живот, белязан от тихо отчаяние и неизчерпаеми запаси от достойнство.
Стилът на Уилямс е пределно изчистен, аскетичен, оголен до мускула, в него няма и една излишна дума и това създава особена съпричастност със съдбата на главния герой - Стоунър би могъл да бъде всеки от нас.
Джон Уилямс (1922-1994) издава Стоунър преди близо половин век. Преди няколко години романът е преоткрит и заживява нов живот - включен е в авторитетната поредица на Ню Йорк Ревю ъф Букс, а в Европа се превръща в голямата литературна сензация на 2013 година.
Годините се изнизваха бързо и Стоунър почти не усещаше как отминават. През пролетта на 1954 година стана на шейсет и три и изведнъж си спомни, че му остава да преподава най-много четири години. Опита се да надзърне отвъд този срок, но не видя нищо, а и нямаше желание да вижда.
Онази есен получи бележка, с която секретарката на Гордън Финч го молеше да се отбие да се види с декана — когато му е удобно. Стоунър беше зает и минаха доста дни, докато намери свободен следобед.
Всеки път, когато се срещаше с Гордън Финч, Стоунър усещаше, че е леко изненадан колко малко е остарял той. Уж беше само една година по-млад от него, а човек трудно можеше да му даде повече от петдесет. Беше съвсем плешив, по едрото му лице нямаше бръчки и то излъчваше едва ли не херувимско здраве, Финч стъпваше напето и през последните години бе започнал да се облича по-спортно, с пъстри ризи, рядко слагаше сако.
Онзи следобед, когато Стоунър отиде да се видят, Гордън Финч изглеждаше притеснен. Двамата поговориха за общи неща, Финч попита как е със здравето Едит и спомена как буквално преди ден жена му Каролайн била казала, че не е зле да се съберат отново. После рече:
— Времето. Господи, как само лети!
Стоунър кимна. Най-неочаквано Финч въздъхна.
— Е — подхвана. — Явно се налага да го обсъдим. Догодина ставаш на… шейсет и пет. Вероятно не е зле да набележим някакъв план.
Стоунър поклати глава.
— Не точно сега. Възнамерявам да се възползвам, разбира се, от правото да работя още две години.
— Така и предполагах — отвърна Финч и се облегна на стола. — Аз пък няма да се възползвам. Остават ми три години и после се махам. Понякога си мисля за нещата, които съм пропуснал, за местата, където не съм бил, и… да го вземат мътните, Бил, животът е твърде кратък. Защо не напуснеш и ти? Помисли с колко време ще…
— Ще се чудя какво да правя с него — отвърна Стоунър. — Така и не се научих да го използвам.
— Стига де — възкликна Финч. — В наши дни, в наше време на шейсет и пет години още си си млад. Разполагаш с време да научиш неща, които…
— Ломакс, нали? Той те притиска.
Финч се усмихна.
— Разбира се. А ти какво очакваше?
Известно време Стоунър мълча. После рече:
— Предай на Ломакс, че съм отказал да го обсъждам с теб. Че от възрастта съм станал много опак и сприхав и не можеш да излезеш на глава с мен. И че се налага да го направи сам.
Финч се засмя и поклати глава.
— За Бога, ще му предам. След толкова години вие двамата може би ще поразхлабите гайките.
Но сблъсъкът не се състоя веднага, а когато дойде през март, в средата на втория семестър, не прие вид, какъвто Стоунър беше очаквал. И този път го помолиха да се яви в кабинета на декана в строго определено време, намекнаха му и че е спешно.
Стоунър се появи с няколко минути закъснение. Ломакс вече беше там, седеше сковано пред бюрото на Финч, до него имаше празен стол. Стоунър прекоси бавно помещението и седна. Извърна се и погледна Ломакс, той пък се бе втренчил невъзмутимо право напред, едната му вежда бе вдигната презрително към всичко и всички.
Финч ги наблюдава няколко мига, върху лицето му играеше едва доловима развеселена усмивка.
— Е — подхвана той, — всички знаем по какъв въпрос сме тук. За пенсионирането на Стоунър.
Изложи набързо правилника: човек можеше да се пенсионира по свое желание на шейсет и пет години, ако предпочетеше това, Стоунър можеше да излезе в пенсия или в края на тази учебна година, или в края на някой от семестрите догодина. При съгласие на ръководителя на катедрата, на декана на колежа и на самия преподавател той можеше да остане на работа, докато навърши шейсет и седем години, тогава вече бе задължително да се пенсионира. Освен ако въпросният преподавател не станеше почетен професор и не получеше катедра, тогава вече…
— Това е почти изключено, според мен тук сме единодушни — вметна студено Ломакс.
Стоунър кимна на Финч.
— Почти изключено.
— Искрено вярвам — обърна се Ломакс към Финч, — че в интерес на катедрата и на колежа Стоунър ще се възползва от възможността да се пенсионира. Отдавна обмислям някои промени в учебната програма и преподавателския състав, които при такова пенсиониране ще станат възможни.
Стоунър каза на Финч:
— Докато имам възможност да преподавам, нямам желание да се пенсионирам само заради прищевките на професор Ломакс.