Нощна звезда
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-971-6
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощна звезда». Краткое содержание книги:
Преобразената Хевън омагьосва съучениците си със своята мистична красота и се превръща в новата звезда в училището. Тя планира да отмъсти на Джуд и Евър за злополучната смърт на Роман, а новопридобитата й сила се оказва много по-голяма, отколкото всички предполагат.
Междувременно в Съмърленд Евър зърва кадри от предишния си живот на робиня в Юга и разбира, че Деймън крие тайни за тяхното общо минало — тайни, заради които се усъмнява, че любимият й векове наред си е служил с измама, за да я спечели. Дали Джуд не е истинската й любов — онзи, който вечно трябва да се бори за нея и не престава да я обича? Ако потърси близостта му, може би ще разбере…
Евър трябва да избира, ето защо се обръща към своята нощна звезда с молбата да й разкрие истината…
— Добре, а какво ще правим с останалото? — пита Майлс.
Тримата — той, Деймън и аз — вече сме събрали дневниците на Роман, или поне тези, които успяхме да открием. Само това остава — някой да се натъкне случайно на тях и да прочете колоритните спомени на една колоритна личност за неговия колоритен живот! Това би било изключително опасно, дори и да реши, че написаното е пълна измислица.
— Най-добре ще е да го опаковаме и да го дадем на някоя благотворителна организация — предлага Деймън, докато нежно гали гърба ми.
После оглежда помещението, претъпкано с най-разнообразни вещи и мебели, събирани в продължение на шест века. Тук е струпано на практика всичко, което преди се намираше в магазина. Никой от нас няма представа какво е възнамерявала да прави е тези неща Хевън.
— А може пък да организираме разпродажба и да дарим парите за благотворителност — казва той уморено.
За разлика от Роман той никога не е бил склонен да трупа съкровища. В продължение на векове е живял само с онова, от което се е нуждаел в конкретния момент. Запазил е само няколко предмета, които имат стойност за него.
От друга страна, Деймън знае как да проявява всичко, което му е необходимо. Наясно е какво богатство се крие във вселената и как да го достигне. Роман нямаше тази дарба, може би дори не знаеше, че е това е възможно. Затова бе станал алчен и никога не смяташе, че има достатъчно. Мислеше, че ако не сложи ръка на някоя вещ, някой ще се възползва от нея. Готов бе да се раздели със своята собственост само ако сделката му носеше някаква друга облага.
— Всъщност, ако видите нещо, което ви харесва, спокойно го вземете — добавя Деймън. — Аз самият не проявявам интерес към нищо тук.
— Сигурен ли си? — проговаря Джуд за първи път, откакто убих някогашната си най-добра приятелка и я пратих в бездната на Шадоуленд. — Дори това?
Обръщам се, всъщност и тримата се обръщаме, към Джуд. Той е застанал зад нас с вдигнати вежди и едва забележима усмивка, която разкрива трапчинките му. В ръцете си държи великолепна маслена картина на прекрасно момиче с огненочервена коса, разперило ръце насред безкрайно поле от червени лалета.
Ахвам. Веднага разпознавам модела — това съм аз по време на живота ми в Амстердам. Нямам представа обаче кой е художникът.
— Красива е, нали?
Джуд гледа всички ни, но в крайна сметка очите му спират на мен.
— В случай че не се сещаш, подписана е от Деймън. — Поклаща глава. — Бил съм доста добър в онзи живот. Според онова, което видях в Съмърленд, Бастиан де Коол определено е бил талантлив… а и добре си е живеел. — Усмивката му става по-широка. — Но колкото и да се стараех, не можех да предам образа ти толкова добре, колкото Деймън. Така и не успях да овладея неговата… техника.
Подава ми картината, от която аз не мога да откъсна очи. Деймън наистина е уловил всичко — мен, лалетата… дори себе си, защото макар да не е там, присъствието му е осезаемо. Любовта му личи във всяко мацване на четката, всеки слой боя, който е положил.
— Аз лично не бих бързал да опаковам и да разтребя всичко, без, преди да го огледам както трябва — отбелязва Джуд. — Кой знае какви други съкровища може да има.
— Имаш предвид като това ли? — пита Майлс и намята черния копринен халат, който Роман носеше през нощта, когато навърших седемнайсет години… нощта, когато за малко непоправимо да объркам всичко, ако не бях намерила достатъчно смелост и сила, за да го отблъсна. — Дали да го взема?
Връзва колана на кръста си и заема поза на модел, позиращ за модно списание.
— Така, ако някога ми се наложи да се явявам на прослушване за ролята на Хю Хефнър, ще имам какво да облека.
Каня се да извикам „Не!“. Искам да го помоля да свали дрехата веднага, да я хвърли някъде, да я скрие на място, където няма да я виждам. Каня се да му обясня какви неприятни спомени ми навява тя.
После обаче се сещам какво ми каза Деймън за спомените — че преследват хората и ги тормозят. Аз не искам да бъда тормозена от своите, затова поемам дълбоко въздух и с усмивка казвам на Майлс:
— Наистина ти стои добре. Не е лошо да го задържиш.
Четирийсета глава
— Смяташ ли, че някой е правил това тук?
Коленича и затъвам още повече в пръстта, останала от изкопаването на дупката. Вдигам поглед към застаналия до мен Деймън. Богатата влажна почва играе ролята на възглавница, на която се подпирам. Навеждам се напред, за да оставя в изкопания от мен гроб подплатената с кадифе кутия, в която се намират останките от Хевън, бижутата и дрехите й.