Вечна

— Можеш ли… да кажеш, че ме обичаш?

Обръщам глава и се заглеждам в хоризонта. Разбира се, че отговорът е „да“. Разбира се, че го обичам. Обичам го с всеки косъм на главата си, с всяка клетка от тялото си, с всяка капка кръв. Всичко в мен е любов, всяка моя мисъл е свързана с него, но просто не мога да го изрека на глас. А щом може да чете мислите ми, няма нужда да го казвам, нали? Той трябва да знае.

— Но е много по-хубаво, когато е казано на глас. — Протяга ръка, слага падналия на лицето ми кичур зад ухото и допира устни до врата ми. — Когато решиш дали искаш да бъдеш безсмъртна и дали искаш да бъдеш с мен, просто ме повикай и аз ще дойда на мига. Не бързай. Аз имам на разположение цяла вечност. И съм достатъчно търпелив.

После бърка в джоба си и вади от там сребърната гривна с кристалната конска глава. Онази, която му върнах, по-скоро я хвърлих в лицето му на паркинга пред училището.

— Може ли? — пита и прави жест към китката ми.

Кимам мълчаливо. Гърлото ми е прекалено сухо, за да обърна езика си и да заговоря. Той закопчава гривната и взема лицето ми между дланите си. Отмества бретона ми, целува скрития под него белег и ми прелива любов и топлина, които знам, че не заслужавам. Опитвам се да се отскубна от ръцете му, но той ме задържа и казва нежно:

— Трябва да си простиш, Евър. Ти не си отговорна за това.

— Какво знаеш ти! — Прехапвам устни и ги стискам силно, до кръв.

— Знам, че се виниш за нещо, за което нямаш вина. Знам, че обичаш малката си сестра с цялото си сърце и се питаш всеки ден дали постъпваш правилно, когато я насърчаваш да те посещава. Познавам те добре, Евър. Знам всичко за теб.

Сълзите ми потичат и аз се обръщам бързо, защото не искам да плача пред него.

— Не е така. Всичко си разбрал погрешно. Аз съм една ненормалница, дето причинява зло на всеки, който се доближи до нея. И наистина заслужавам да ми се случват лоши неща.

И въртя упорито глава. Знам много добре, че не заслужавам щастие, не заслужавам и любов.

Той ме притегля към себе си, прегръдката му ме утешава и успокоява, но няма силата да промени истината.

— Трябва да тръгвам — шепне в ухото ми. — Евър, ако наистина ме обичаш, ако искаш да бъдеш с мен, трябва да приемеш това, което сме. Ако не можеш, ще те разбера.

Целувам го, притискам силно устни в неговите, очаквайки чудото. И изведнъж засиявам цялата, грейвам в прекрасна топла светлина. Неговата любов прониква в мен, расте и се разширява, докато заеме цялото пространство в празното ми досега сърце. Запълва всяко негово кътче, всяка гънка, всяка фибра.

Отдръпвам се от него и… отварям очи. И се оказвам сама в стаята си.