Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
Поглежда ме, за да се увери, че го слушам, и продължава:
— Трябва да внимаваш и да не употребяваш неправилно енергията. Дрина е чудесен пример за това. И трябва да пазиш тайната си, не бива да я споделяш с никого. Имам предвид наистина с никого, разбираш ли?
Свивам рамене и си мисля: „Какво толкова.“ Знам, че той чете мислите ми и ще ми отговори.
— Евър, говоря сериозно. Не бива да казваш на никого. Обещай ми!
Поглеждам го и виждам, че наистина е притеснен. Вдига вежди и стиска ръката ми.
— Честна скаутска — измърморвам и отмествам поглед.
Деймън пуска ръката ми и се обляга на възглавниците.
— Но в интерес на истината трябва да знаеш, че съществува път назад. Все още можеш да преминеш отвъд. В каньона беше на косъм от смъртта, но избра да останеш.
— Не, бях готова за смъртта. Исках да умра.
— Онзи спомен те зареди с енергия. Любовта ти даде сили. Вече ти казах — мислите имат силата да създават. Ако искаше да умреш наистина, щеше просто да се предадеш. Дълбоко в себе си сигурно си го знаела.
Отварям уста да попитам защо се промъкваше в стаята ми нощем, но той вече ми отговаря:
— Не е така, както си мислиш.
— А как е? — Поглеждам го и се питам дали наистина искам да знам.
— Бях там, за да те наблюдавам. И се изненадах, когато ме видя. Тогава бях променил формата си.
Обгръщам коленете си с ръце и подпирам брадичка на тях. Прехвърлям в главата си чутото, но чудесата явно са ми дошли в повече, затова се отказвам да разсъждавам по тези въпроси.
— Разбери, Евър, чувствам се отговорен за теб и затова… — опитва се да ми обясни той.
— Реши да огледаш подробно всички плюсове и минуси на новата си придобивка? — Поглеждам го смразяващо.
Но той ми отвръща със смях:
— Как да стане, като спиш с онези дебели пижами с дълги ръкави?
Навеждам очи и тайничко се подсмихвам.
— Значи чувстваш отговорност за мен като… като баща? — бързам да сменя темата.
— Е, не точно като баща. Но държа да знаеш, че съм бил в стаята ти само веднъж, онази нощ след срещата ни в „Сейнт Реджис“. Ако е имало и друг път…
— Е била Дрина — свивам се от ужас, представяйки си как тършува из вещите ми и ме шпионира. — Дали няма да дойде и тук?
Той взема ръката ми и я притиска към гърдите си, опитвайки се да ме успокои.
— Бъди спокойна, тя не може да дойде тук. Дори не знае, че съществува такова място. За нея ти си просто изчезнала.
— А ти как дойде? И ти ли трябваше да умреш като мен?
Той поклаща глава.
— Алхимията се дели на два вида — физическа (телесна), с която се запознах още когато баща ми беше жив, и духовна, с която се сблъсках, когато разбрах, че зад материята се крие нещо повече, нещо по-голямо и по-велико от това, което вече знаех. Учих много, упражнявах се и работих здраво, за да успея. Изучих дори и ТМ.
Спира, поглежда ме и обяснява:
— „Трансцендентална медитация“ от Махариши Махеш Йоги.
— Ъм… ако се опитваш да ме впечатлиш, избрал си погрешен подход, защото нямам никаква представа какво означава това и кой е този Йоги.
Той вдига рамене.
— Не е важно. Важното е, че ми отне стотина години, за да приложа менталното към материалното. Но при теб е друго. Понеже при катастрофата случайно попадна на това място, то не ти е чуждо. Оттук ти останаха и няколко дарби. Телепатията и ясновидството са в резултат от разходката ти из тази поляна.
— Боже, сега разбирам защо мразиш да ходиш на училище — казвам и нямам търпение да сменя темата с нещо по-конкретно и по-разбираемо за мен. — Имам предвид, че трябва да си приключил с гимназията преди милиони и милиарди години.
Той трепва, без да се усмихне, и аз осъзнавам, че годините му наистина са много. Смешно е да мисля за възрастта му, при положение, че е безсмъртен.
— Искам да кажа, защо го правиш? Защо изобщо се записваш като ученик?
— Защото ти ходиш там — усмихва се той.
— Аха, значи виждаш някакво момиче в размъкнати дънки и качулка на главата и се подпалваш дотолкова, че решаваш да повториш гимназията само за да се добереш до него.
— Нещо такова — ухилва се той.
— Не можа ли да намериш друг начин да се внедриш в живота ми? Да повтаряш училище е тъпо — паля се аз не от думите си, колкото от пръстите му върху лицето ми и от нежния му поглед.