Изчезналият герой

Лио очевидно прие това като заповед и тръгна към трона като в транс.

— Лио, недей! — предупреди го Пайпър.

Той премигна.

— Колко искаш за двете?

— За трона — пет велики подвига. За пещта — седем години служба. А само срещу малко от силата ти… — Тя поведе Лио към секцията с уредите, като му казваше цената за различни предмети.

Пайпър не искаше да го оставя сам с нея, но трябваше да се опита да събуди Джейсън. Тя го дръпна настрана и му удари шамар.

— Ау — промърмори той сънено, — това пък за какво беше?

— Събуди се! — изсъска Пайпър.

— Какво имаш предвид?

— Тя те е омаяла с гласа си. Не го ли усещаш?

Той се намръщи.

— Изглежда готина.

— Не е готина! Дори не трябва да е жива! Тя е жената на Язон, героя, на когото си кръстен, и е живяла преди три хиляди години. Спомни си думите на Борей, че душите вече не са приковани в царството на Хадес! Не само чудовищата се съживяват. Тя се е върнала от отвъдното!

Джейсън поклати колебливо глава.

— Но тя не е призрак…

— Не, тя е нещо по-лошо! Тя…

— Деца? — принцесата се върна, а Лио я следваше като кученце. — Ако нямате нищо против, да видим това, за което дойдохте. Това беше, нали?

Пайпър едвам сподави вика си. Изкушаваше се да извади кинжала си и да се изправи срещу вещицата сама, но не смяташе, че има шанс. В магазина Нейно Величество бе на своя територия, а приятелите й бяха омагьосани. Пайпър дори не бе сигурна, че ще й помогнат в битка. Трябваше да измисли нещо по-добро.

Взеха ескалатора надолу към основата на фонтана. За пръв път Пайпър забеляза два огромни бронзови слънчеви часовника, всеки от които с размера на трамплин. Единият бе разположени от северната, а другият — от южната страна на фонтана, вкопани в мраморния под. Огромните кафези стояха от източната и западната страна, а в най-далечния бяха духовете на бурята, натъпкани толкова плътно един до друг, че се въртяха като свръхконцентрирано торнадо. Пайпър не бе сигурна колко от тях са затворени в кафеза, но бяха десетки.

— Хей — извика Лио, — тренер Хедж изглежда добре!

Затичаха се към най-близкия кафез. Старият сатир бе сякаш вкаменен в мига, в който го бяха всмукали в небето над Големия каньон. Беше замръзнал, викайки, надигнал тоягата над главата си, сякаш нареждаше на класа да направи петдесет лицеви опори. Къдравата му коса стърчеше в различни посоки. Ако Пайпър се концентрираше върху определени детайли — яркооранжевото поло, козята брадичка, свирката на врата му, — можеше да си го представи като обикновен учител по физическо. От друга страна, рогцата на главата му и косматите кози крака с копита бяха трудни за пренебрегване.