Господари на лъка
- Автор: Игълдън Кон
- Серия: Conqueror #2
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-928-1
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господари на лъка». Краткое содержание книги:
— Това е добро оръжие, изработено от истински майстор. Но ако го заровя в земята, колко дълго ще остане остро?
— Сега ще кажеш, че племената са като меча — изненада го Джучи.
— Може би — отвърна Чингис, раздразнен заради прекъснатата лекция. Момчето беше твърде умно, за да е добре за него. — Всичко, което съм спечелил, може да бъде изгубено дори от един-единствен глупав син, който няма търпението да изслуша баща си.
Джучи се ухили и Чингис осъзна, че го е признал за свой син дори когато се канеше да изтрие арогантното изражение от лицето му.
Чингис отвори портата на кошарата и влезе вътре, като държеше меча си вдигнат. Козите се помъчиха да избягат по-надалеч от него, като се катереха една върху друга и блееха безмозъчно.
— Щом си толкова умен, Джучи, кажи ми какво ще стане, ако козите ме нападнат.
— Ще ги избиеш всички — бързо се обади Чагатай зад гърба му, опитвайки да се включи в състезанието на воли. Чингис не се обърна, когато Джучи заговори.
— Ще те съборят — рече той. — Значи ние сме кози, обединени в един народ?
Момчето като че ли намираше идеята са смешна и Чингис изгуби самообладание, протегна рязко ръка, прехвърли Джучи през оградата и го метна сред животните. Те се разбягаха в блееща паника, някои се опитаха да прескочат оградата.
— Ние сме вълкът, момче, а вълкът не пита за козите, които убива. Не се замисля как най-добре да прекарва времето си, докато муцуната и лапите му не станат червени от кръв и докато не е покорил всички свои врагове. И ако още един път си позволиш да се присмиваш, ще те пратя при тях.
Джучи се изправи на крака и студената физиономия се спусна върху лицето му като маска. При Чагатай това поведение щеше да предизвика одобрение, но Чингис и Джучи стояха един срещу друг в напрегнато мълчание и никой от двамата не желаеше да се обърне пръв. С периферното си зрение Джучи виждаше как Чагатай наблюдава злорадо унижението му. В крайна сметка Джучи беше все още дете и очите му бяха пълни с горещи сълзи от безсилие, когато извърна поглед и се покатери през дървената ограда.
Чингис пое дълбоко дъх и потърси някакъв начин да потуши гнева си.
— Не бива да мислиш за тази война като за нещо, което правим, преди да се върнем към по-спокоен живот. Ние сме воини, ако приказките за мечове и вълци ти се виждат прекалено чудати. Ако изгубя младостта си, за да пречупя силата на дзинския император, ще смятам всеки ден за празник. Неговото семейство е управлявало достатъчно дълго. Сега е ред на моето. Повече няма да търпим студените им ръце върху гърлото си.
Джучи дишаше тежко, но се овладя, за да зададе още един въпрос:
— Значи няма да има край? Значи ще търсиш врагове дори когато остарееш и побелееш?
— Ако са останали такива — отвърна Чингис. — Това, което започнах, не може да се изостави. Изгубим ли кураж, поколебаем ли се, ще ни се нахвърлят в такова множество, че не можеш да си го представиш. — Помъчи се да измисли нещо, с което да ободри момчето. — Но дотогава синовете ми ще са достатъчно пораснали, за да завладяват и подчиняват нови земи. Те ще бъдат крале. Ще ядат тлъста храна, ще носят мечове със скъпоценни камъни и ще забравят какво ми дължат.
Хазар и Темуге бяха излезли на края на лагера и се взираха към стените на Баотоу. Слънцето бе увиснало ниско над хоризонта, но денят беше горещ и двамата се потяха в неподвижния въздух. Във високите планини на родината си те никога не се потяха и мръсотията падаше като прах от сухата им кожа. В земите на Дзин телата им ставаха отвратителни и мухите непрекъснато ги тормозеха. Темуге изглеждаше блед и болнав. Стомахът му се преобърна, когато си спомни последния път, когато видя този град. Беше прекарал твърде много вечери в изпълнения с дим гер на Кокчу и някои от нещата, които бе видял там, все още го измъчваха. Гърлото му се стегна, той се закашля и се почувства замаян и болен.
Хазар го гледаше без капка състрадание.
— Вятърът ти е слаб, малки братко. Ако беше пони, щях да те заколя, за да нахраня племената.
— Нищо не разбираш, както винаги — слабо отговори Темуге и избърса уста с опакото на дланта си. Цветът на бузите му избледняваше и кожата му изглеждаше восъчна под слънчевите лъчи.
— Разбирам, че се убиваш, като целуваш краката на онзи мръсен шаман — отвърна Хазар. — Забелязал съм, че дори започваш да миришеш като него.
Темуге сигурно щеше да пренебрегне заяждането на брат си, но щом вдигна поглед, откри в очите на Хазар предпазливост, каквато не бе виждал до този момент. Беше я усетил у другите, които го свързваха с шамана на великия хан. Не беше точно страх, освен може би страх от неизвестното. Досега не му обръщаше внимание и го смяташе за невежество на глупаците, но изпита странно удоволствие, когато забеляза същата предпазливост и у Хазар.