Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
— Какво ще правим? — продължи Мег. — Трябва ли да ги докладваме?
Лори се отдалечи от радиатора с усилие на волята. Обърна се към Мег, лицата им бяха само на сантиметри едно от друго в мрака.
— Не ни влиза в работата — каза тя.
— Но…
Лори хвана китката на Мег и я изправи на крака.
— Вземи си възглавницата — каза ѝ. — Тази нощ ще спиш при мен.
Боса и бременна
Том си сложи скиорското яке, което бе взел назаем от Терънс Фолк, като внимаваше да не прищипе брадата си с ципа, който бе издърпал чак до брадичката. Беше го допуснал няколко пъти и болеше дяволски, докато се освободи.
— Къде отиваш? — попита го Кристин от дивана.
— На Харвард Скуеър. — Той издърпа кашмирената си шапка от джоба на палтото и я намести на главата си. — Искаш ли да дойдеш?
Тя погледна към пижамата си — долнище на точки и прилепнало сиво горнище, което обгръщаше нарасналия ѝ корем — сякаш беше отговорът.
— Можеш да се преоблечеш — каза ѝ той. — Не бързам.
Тя присви устни, изкушена от предложението. Бяха в Кеймбридж от месец и бе излизала от къщата само няколко пъти — веднъж на лекар и два пъти на пазар с Марчела Фолк. Никога не се оплакваше от това, но Том реши, че сигурно вече не я свърта.
— Не знам. — Тя се загледа нервно към кухнята, където Марчела печеше сладки. — Вероятно не трябва.
Семейство Фолк никога не бяха казали направо, че не ѝ е позволено да излиза от къщата сама — не бяха толкова господарски настроени — но постоянно я обезкуражаваха. Не си струваше риска — можеше да се подхлъзне на леда или да се простуди, или да привлече вниманието на полицията — особено сега, когато вече беше в третия триместър на бременността, чието значение за света не можеше да бъде преувеличено. И това не беше тяхно лично мнение — те бяха в пряк контакт с мистър Гилкрест чрез адвоката му и той искаше да знаят колко дълбоко загрижен е за нейната безопасност и за здравето и добруването на нероденото дете.
„Той иска да бъдеш внимателна — казаха ѝ. — Иска да се храниш с хубава храна и да почиваш много.“
— Става дума за десет минути разходка — каза ѝ Том. — Можеш да се опаковаш.
Преди Кристин да му отговори, от кухнята излезе Марчела Фолк, облечена в раирана престилка, балансираща табла със сладки върху дланта си.
— Овесени стафиденки! — изпя тя, докато се приближаваше към дивана. — Любимите на някого!
— Вкусно. — Кристин се пресегна за бисквита и я отхапа. — Мммм, хубави и топли.
Марчела постави таблата на холната масичка. Докато се изправяше, погледна Том с изражение на престорена изненада, сякаш не знаеше, че е там, сякаш не беше подслушвала през цялото време.
— О! — Тя имаше къса тъмна коса, наблюдателни очи и жилавата стойка на петдесетгодишна жена, пристрастена към йога. — Излизаш ли?
— За една разходка. И Кристин може да дойде.
Марчела положи всички усилия да изглежда заинтересувана, а не притеснена.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита тя Кристин твърде мило. — Сигурна съм, че Том ще е щастлив да ти го донесе.
Кристин поклати глава.
— Нямам нужда от нищо.
— Мисля, че може да ѝ хареса малко свеж въздух — предложи Том.
Марчела изглеждаше объркана, сякаш „свеж въздух“ беше непозната концепция за нея.
— Сигурна съм, че можем да отворим прозореца — каза тя.
— Всичко е наред. — Кристин се престори, че се прозява. — Малко съм уморена. Вероятно ще подремна.
— Идеално! — Изражението на Марчела се отпусна. — Ще те събудя към два и половина. Личният треньор идва в три за тренировката.
— Малко упражнения ще ми се отразят добре — призна Кристин. — Превръщам се в балон.
— Това е нелепо — каза ѝ Марчела. — Изглеждаш прекрасно.
За това е права, помисли си Том. Сега, когато беше приютена и се хранеше добре, Кристин наддаваше килограми и ставаше все по-хубава. Лицето ѝ грееше, тялото ѝ узряваше изящно. Гърдите ѝ все още не бяха много големи, но бяха по-закръглени и пълни от преди и той понякога беше като хипнотизиран от тях. Трябваше да полага съзнателни усилия да не се протяга и да не поглажда корема ѝ, когато беше наблизо, макар че тя нямаше да възрази. Нямаше против Том да я докосва. Понякога дори вземаше ръката му и слагаше дланта му точно върху бебето, така че да може да усети движението в нея, малкото същество, което правеше бавни салта и плуваше на сляпо в своя балон. Но да я милва без разрешението ѝ, да се отнася с тялото ѝ, все едно е обществена собственост, беше съвсем различно нещо. Семейство Фолк правеха това през цялото време, затваряха очите си и гукаха приспивно на бебето, сякаш бяха гордите баба и дядо, но Том смяташе, че е грубо.