Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
— Вярно е — каза Джил. — Тя дори не помни как да отвори шкафчето си.
— Гледай кой го казва! — възкликна баща ѝ.
— Този срок ще се справя по-добре — обеща Джил, мислейки колко по-лесно ще е да го направи, ако Ейми не ѝ се мотае наоколо.
Нямаше да ходят на училище всяка сутрин и да се напушват зад супермаркета или да се измъкват за двучасов обяд. „Отново мога да съм себе си — помисли си тя. — Да си пусна коса, да започна да се виждам със старите ми приятели.“
— Освен това — добави Ейми, — имам работа. Помните ли Дерек от магазина за йогурт? Той ръководи новия „Апълбийс“ в „Стоунууд Плаза“. Нае ме като сервитьорка на пълно работно време, започвам следващата седмица. Униформите са грозни, но бакшишите трябва да са добри.
— Дерек ли? — Джил не се опита да прикрие отвращението си. — Мислех, че го мразиш.
Старият им шеф беше противен тип — женен мъж в средата на трийсетте — имаше ключодържател под формата на LCD куб, който прожектираше снимки на бебето му — който обичаше да купува алкохол на непълнолетните си служителки и да задава много проучващи въпроси за сексуалния им живот. „Някога използвала ли си вибратор? — попита той Джил една вечер, напълно ненадейно. — Обзалагам се, че ще ти хареса.“ Дори предложи да ѝ купи само защото изглеждала приятен човек.
— Не го мразя. — Ейми пийна глътка вода, после изпусна пресилена въздишка на облекчение. — Боже, нямам търпение да се махна от това училище. Депресирам се всеки път когато тръгна по коридора. Всички тези задници, подредени там.
— И знаеш ли какво — започна баща ѝ, — те всички ще идват в „Апълбийс“ и ще трябва да си мила с тях.
— Е, и? Поне ще ми плащат за това. А знаете ли кое е най-хубавото? — Ейми спря и се подсмихна гордо. — Всеки ден ще мога да спя толкова, колкото си искам. Повече няма да се будя с махмурлук призори. Така че наистина ще съм ви благодарна, ако пазите тишина сутрин.
— Ха, ха — каза Джил в опит да игнорира неочаквано притеснителната представа за къщата, след като е тръгнала за училище, а Ейми се щура из кухнята, облечена само в тениска и гащички, докато баща ѝ гледа от масата как тя се налива с портокалов сок направо от кутията в ежедневно очакване на предстоящата катастрофа.
Джил наистина се зарадва, че той си има нова приятелка, жена, близка до неговата възраст, макар и малко зловеща.
— Виж. — Той изглеждаше сериозно замислен, все едно Ейми бе негова дъщеря. — Наистина смятам, че трябва да премислиш нещата. Твърде умна си, за да напуснеш училище.
Ейми издиша бавно, сякаш започваше да губи търпение.
— Мистър Гарви — каза тя, — ако наистина не се чувствате удобно с това, предполагам, че мога да намеря и друго място за живеене.
— Не става въпрос за това къде живееш. Просто не искам да се подценяваш.
— Схванах това и наистина го оценявам. Но няма да промените решението ми.
— Добре. — Той затвори очи и разтри слепоочието си с три пръста, както правеше, когато има главоболие. — Какво ще кажеш за това? След месец или два, когато вече си поработила малко, можем да седнем и да обсъдим положението с наема. Междувременно ще си наш гост и всички са щастливи, става ли?
— Звучи добре. — Ейми се усмихна, сякаш това беше точно изходът, на който се беше надявала. — Харесва ми, когато всички са щастливи.
Лори не можеше да спи. Беше третата ѝ нощ в аванпоста и преходът не вървеше толкова гладко, колкото се беше надявала. Отчасти се дължеше на странното усещане отново да има собствена стая след двайсет и три години брак и девет месеца комунален живот. Просто вече не беше пригодена към усамотение, към начина, по който лежането на удобен матрак можеше да се усеща като безкрайно падане в открития космос.
Липсваше ѝ и Мег, липсваха ѝ техните сънливи разговори в леглото, училищното приятелство на Освобождаването. Някои нощи оставаха будни с часове, два тихи редуващи се гласа, припомнящи си случайни истории от живота им. В началото Лори бе направила добросъвестно усилие да ги насочва към обучението на Мег, да обезкуражи склонността към празни клюки и носталгично бърборене, но разговорите сякаш винаги имаха собствено мнение. А и истината беше, че тя се наслаждаваше на криволичещата им траектория, колкото и Мег. Извиняваше слабостта си, като си напомняше, че това е временно състояние, че Завършването ще дойде скоро и по необходимост ще трябва да се върне към стария си режим на мълчание и самодисциплина.