Императрицата на слънцето
- Автор: Макдональд Йен
- Серия: Евърнес #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-103-3
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Стимпанк
Электронная книга - «Императрицата на слънцето». Краткое содержание книги:
— И тъй като винаги, винаги, винаги трябва да имаш последната дума, сега си тръгвам — каза Еверет М. — Няма ме. Млъквай. Махай се. Няма какво да ми кажеш.
И се обърна, и закрачи.
— Еверет! — изпищя след него Нуми. Той продължи да крачи. — Еверет!
В безопасност. Втори път нямаше да го доближи. Така че щеше да е в безопасност от него, в безопасност от Шарлът Вилие, от Ордена, който можеше да се пресегне през световете, за да навреди, нарани и убие. Беше постъпил правилно, но умираше вътрешно: чернота, която го поглъщаше като Наан, изяждаше го отвътре-навън. Не беше постъпил правилно. Беше постъпил по възможно най-лошия начин. Нямаше избор дали да доведе Наан от Земя 1. В противен случай щеше да умре. И бе поправил грешката си. Беше проследил заразата и я унищожи до последната наночастица. Този път бе прекрачил границата. Каза прекалено много. Злобата просто се изля от него. И най-непростимото: казаните думи бяха истина. Тя беше всичко онова, в което я обвини. Беше причудлива, нарцистична и изумително егоистична и като цяло си падаше по външния вид на нещата, и обичаше да си играе с хората, а това го вбесяваше, но едновременно това бяха нещата, които наистина харесваше в нея. Дразнеха го, но ги обожаваше. Нещата, които го караха да се усмихва, щом се замисли за тях. Нещата, от които сърцето му се преобръщаше.
Нещата, които искаше повече от всичко. Едва не спря, за да се обърне. Не можеше да го направи. Беше се уверил, че завинаги няма да му прости. Превърна себе си в чудовище. Но тя щеше да е в безопасност. Шарлът Вилие никога нямаше да я доближи.
Еверет М продължи да крачи. Очите му бяха като черни дупки в небето. Сърцето му преливаше от гръмотевици.
И за това съм ти длъжник, Шарлът Вилие. Това беше едно от имената на мрака. Имаше и друго: гняв. Мракът препълваше очите му. Не можеше да вижда…
Мракът беше истински.
Всички по „Грийн лейнс“ се бяха заковали на място. Всяка кола, всеки камион, велосипед, автобус бяха неподвижни. Беше следобед, но тъмно като в полунощ. Еверет М вдигна очи.
36.
Мълчанието не е отсъствие, състояние на не-звук. Мълчанието е солидно, истинско. Мълчанието може да бъде чуто. Шарлът Вилие го чу в момента, когато моторът на асансьора се изключи и тя отвори бариерата. Лондон — напълно смълчан. Най-ужасяващото нещо, което някога бе чувала.
Ключалките се отвориха при докосването ѝ. Шарлът Вилие пристъпи в мълчанието. „Пикадили“ беше замръзнал. Нищо не помръдваше — автобуси, микробуси, таксита, лични автомобили. Куриери на мотори или велосипеди. Офис работници, купувачи, китайски туристи, пътни полицаи. Всеки човек по „Пикадили“, пеша, в кола или автобус, гледаше нагоре.
Мълчание и тъмнина.
Обектът се рееше на хиляда метра над Лондон. Закриваше слънцето. Сянката му беше тъмна като нощта. Сред тълпата премигваха светкавици на фотоапарати. Хиляди ръце вдигаха хиляди телефони и айпадове, правеха снимки, снимаха видео.
Далеч долу прогърмя влак от метрото. Във всеки друг ден никой нямаше да го чуе, но наруши мълчанието. Внезапно Лондон отново откри гласа си. Звъняха телефони, хората разговаряха: ало, ало? Огромно е; крещяха автомобилни радиа, клаксони, хора; хората говореха, хората пищяха, хората задаваха един и същи въпрос: какво е?
— Кораб град на Джиджу! — извика Шарлът Вилие от тротоара на всеки, който искаше да я чуе. — Не е само в Лондон, навсякъде са!
Хората стояха до колите си и гледаха с отворени усти. Новините по радиото потвърждаваха онова, което крещеше лудата:
— Това е краят на света. Земята е превзета.
37.
Гледката от мостика унищожаваше всякакви съмнения или надежди. Там, където дотогава се рееше Палатакахапа, с бляскавите си десет хиляди прозорци, сега имаше бездна. Нищо. Застинал въздух. Еверет виждаше през нищо от двайсет километра до иглените светлинки в далечния край на шахтата в центъра на света. Тънките мостове бяха скъсани като прерязани нишки. Потоците от мълнии долу се извиваха, без нещо да ги прекъсва, през огромната яма.
— Къде отиде? — попита Сен.
Какс стоеше пред големия прозорец, притиснала ръце в напуканото стъкло:
— Къде мислиш? — каза с глас, студен като зимата.
Еверет потрепери. Мразеше Какс да използва гласа на майка му; тонът, който използва, беше съвсем същият, когато му беше съобщила, че баща му си е тръгнал, че няма да се върне и че са се разделили. Гласът, оповестяващ Края на Всичко.
— Майка ми е дала началото на Пълната Победа. Не е само Палатакахапа. А всеки град на Господарите на Слънцето. Инвазията е започнала. И ме е оставила…