Легендата [bg]

Туп…

Нищо.

Туп…

Нищо.

Туп…

Нищо.

Сякаш Джакс я е наблюдавал и само е чакал да се почувства щастлива, за да й отнеме този рядък миг на блаженство.

Между бавните удари на умиращото си сърце Тела чу тежките стъпки на Данте зад себе си.

— Тела, моля те, не бягай. — Гласът му беше нежен като ръката, която сложи на голия й гръб. Цялото й тяло беше изстинало, освен мястото, където я докосваше дланта му. Толкова различно от ледените ръце на Джакс и небиещото му сърце. Ала в крайна сметка именно той, Джакс, щеше да триумфира.

Тела може и да беше единственият човек, способен да вземе прокълнатото тесте от трезора в Храма на звездите и да спечели Каравала, но истинските победители щяха да са Джакс и орисиите, които той планираше да освободи. Щом предадеше Легендата на Джакс, Тела щеше да се освободи от заклинанието, но щеше да се превърне в робиня на звездите, задето е използвала майчиния си пръстен. Свободата, за която се беше борила така упорито, щеше да остане само спомен. А с нея най-вероятно щяха да изчезнат Легендата и Каравалът.

Излизаше, че в крайна сметка Тела е злодеят в тази история.

Сигурно би могла да оправдае пред себе си плана да предаде Легендата на Джакс, ако още вярваше, че си струва майка й да бъде спасена. В момента обаче предпочиташе Палома да си остане заключена в карта.

— Тела, кажи нещо, моля те — настоя Данте.

— Няма да бягам. Само ми дай минутка.

Върна се при фонтана, като се постара да скрие лицето си от Данте. Загреба вино от басейна и изплакна кръвта от устата си, като внимаваше да не глътне и капка. Изплю виното в храстите, взе наметалото да си изтрие лицето, после го нагласи на раменете си. Протакаше. Данте я беше виждал да плаче, да кърви, виждал я бе на прага на смъртта. Малко кръв по устата й едва ли щеше да го уплаши.

— Още не ми вярваш, нали? — попита той.

Тела се обърна.

Нощта беше почти непрогледна, но тя видя бръчките, набраздили челото на Данте. Ръцете му бяха изопнати покрай тялото, сякаш му костваше усилие да не я прегърне.

— На себе си не вярвам — призна тя.

Данте пристъпи бавно към нея.

— Защото вече знаеш, че не е игра?

— Има ли значение какво ще кажа? Ако те попитам дали е истинско, ще ми кажеш ли истината?

— Щом питаш, значи не ми вярваш.

— Ами, опитай — подкани Тела.

— Отговорът е „да“. — Данте направи още една стъпка към нея. — За всичко.

— Дори за нас?

Той сведе леко глава.

— След случилото се преди малко смятах, че е очевидно.

— Но може би все пак държа да го чуя от теб. — И по-важно, имаше нужда да го чуе. Тела вярваше, че играта е истинска.

Искаше да повярва и че случващото се между двама им също е истинско. Най-после бе признала пред себе си, че иска нещо повече с него, но това още не означаваше, че и той изпитва същото. Играта може и да беше реална, но това не беше гаранция за искреността на техните отношения. — Данте, моля те. Трябва да знам дали си тук само заради Легендата, или защото това между нас е истинско.