Легендата [bg]

— Крадла! — развика се търговецът.

Тела понечи да хукне.

— Дай ми го! — Тежки ръце я събориха на земята, после дебелакът се метна отгоре й.

— Махни се от мен! — писна тя и взе да се гърчи. — Ще ти върна тъпото наметало!

Търговецът се претърколи и дръпна наметалото от раменете й. Но ръката му остана на врата й и го стисна силно. Много силно. Толкова силно, че прешлените й изстъргаха.

— Мръсна крадла — изсъска дебелакът, все така притиснал лицето й в тревата. — Това да ти е за урок друг път да не…

— Пусни я! — ревна някой.

Натискът върху врата й изчезна внезапно. После нечии ръце я вдигнаха и я прислониха крепко към развълнувана гръд, която миришеше на мастило, пот и ярост.

— Незаконно е да убиеш някого само защото е взел плащ назаем — изръмжа Данте на търговеца.

Гневна червенина изби по брадатото лице на продавача.

— Не го взе назаем. Открадна го!

— Не мисля така — възрази Данте. — Наметалото е в твоите ръце. Не го видях в нейните. Но определено видях как се опитваше да я убиеш.

Търговецът избълва серия от ругатни.

— Дай ни плаща и няма да извикам стражата — предложи Данте.

От мястото си Тела виждаше само гърдите му, но лесно можеше да си представи как изглежда Данте в момента — като воин, гол до кръста в цялото си божествено великолепие, като жадна за мъст звезда, току-що паднала от небето.

— Добре де — изръмжа мъжът. — И без това плащът се изцапа.

— Ще взема един и за себе си, черен. — Гласът му беше безмилостен, но не и прегръдката му. Данте подпъхна нежно наметалото около голите й рамене и треперещите крака.

— Добре ли си? — попита той.

Би искала да кимне, да се изсмее или да го подразни с някоя остроумна реплика. Опита да се засмее, но звукът изобщо не приличаше на смях, после пробва да кимне, но главата й падна безсилно на гърдите му.

Не искаше да плаче. Нито гадният търговец, нито майка й заслужаваха и една нейна сълза. Но макар да се отърси лесно от спомена за грубите ръце на продавача, споменът за думите на майка й не искаше да си отиде. Не само я бе изоставила, а я бе продала. Не и Скарлет обаче; категорично бе отказала да даде Скарлет. Изглежда, все пак е обичала една от дъщерите си, но тази дъщеря не беше Тела.

Сълзи напълниха отново очите й.

— Да пукне дано! — Не беше сигурна дали го прошепна, или го извика. — Години наред се молих на всички светци да я опазят жива, докато намеря начин да я открия. Толкова молитви нахалост, а тя ме е дала като мръсен парцал. Но сега си връщам молитвите обратно! — Този път наистина го извика. — Връщам си ги обратно! Да пукне или да гние до живот в хартиения си затвор, не ми пука. Не ми пука…

Нямаше представа колко пъти е повторила последните три думи.

Данте все така галеше утешително косата й със силните си пръсти. От време на време я целуваше леко по върха на главата. Не каза нищо, докато тя не утихна, после попита:

— Къде искаш да те отведа?

— Някъде, където да забравя.