Цитаделата на аутарха [bg]

На носа, поддържана от триъгълна подпора от гравирано и оцветено дърво, блестеше с позлатата си птицата на безсмъртието. Главата й бе женска, с удължено аристократично лице и малки черни очи. Безизразното й лице великолепно предаваше мрачното спокойствие на онези, които никога не ще познаят смъртта. Изрисувани дървени пера се спускаха от главата и покриваха раменете и двете полукълба на гърдите й; ръцете й представляваха криле, изпънати назад и нагоре над върха на носа, а алените им пера частично закриваха триъгълната подпора. Ако не бях видял анпиелите на Самодържеца, бих сметнал това създание за напълно неправдоподобно — както без съмнение мислеха и моряците.

Дългият бушприт минаваше между двете криле. Фокмачтата, съвсем малко по-дълга от него, се издигаше от бака. Беше слабо наклонена напред, за да освободи място за предното платно, сякаш бе издърпана от истинското си положение от кливера и носовия такелаж. Гротмачтата стоеше изправена като елата, каквато беше някога, а бизанът се накланяше назад, така че върховете на трите мачти се намираха доста по-далеч един от друг, отколкото основите им. На всяка мачта имаше по една коса рея, направен от свързани помежду си и стесняващи се към края рангоути, които някога са били цели млади дървета. Всяка рея носеше по едно триъгълно платно с ръждив цвят.

Останалата част на корпуса бе боядисана в бяло под ватерлинията и в черно над нея, с изключение на квартердека, чиито червени перила символизираха както високото положение на капитана, така и кървавото му минало. Квартердекът заемаше около една шеста от дължината на „Самру“, но там се намираха рулят и нактоузът2 и имаше най-добра видимост поради малкото въжета. Единственото сериозно въоръжение бе едно подвижно оръдие, не по-голямо от онова върху гърба на Мамилиан, еднакво готово да стреля и по пирати, и по евентуални метежници на борда. На кърмата имаше два извити като антените на щурец железни пръта, на които висяха два многостенни фенера — единият бледочервен, а другият — зелен като лунната светлина.

Следващата вечер, докато стоях под тези фенери, слушах ударите на барабана, тихия плясък на веслата и монотонното пеене на гребците, забелязах първите светлини покрай брега. Умиращият край на града, мястото, където живееха най-бедните от бедните — но това само означаваше, че тук е живият край на града и тук свършват владенията на смъртта. Хората се готвеха за сън и може би споделяха един с друг трапезата, ознаменуваща края на деня. Видях хиляди добрини в тези светлини и чух хиляди истории, разказани около огъня. В известен смисъл отново се бях завърнал у дома и същата песен, която ме изпращаше през пролетта, сега ме връщаше отново: