Опасни пътища [bg]

Чух как Анна се изкиска.

— Можеше да бъде и по-лошо. Поне не е Граучо, Харпо или Чико.

— Да, нарекоха ме на скучния брат, когото никой не помни. Може би хората се опитват да ми кажат нещо.

— Едва ли можеш да бъдеш упрекнат в скучност.

— Благодаря.

Известно време и двамата мълчаха. После Анна попита:

— Е, и какво е истинското ти име?

Зепо отново се поколеба.

— О, не ти трябва да го знаеш.

— Напротив. Хайде, не може да е толкова лошо. — Езикът на Анна леко се преплиташе. Зепо измърмори нещо в отговор, прекалено тихо, за да го чуя. Не се съмнявах, че именно такава беше целта му. Но Анна нямаше подобни задръжки. Тя се разсмя.

— Криспин? — възкликна. — Не! Шегуваш се!

— Така е.

— Съжалявам, не биваше да се смея. Просто не мога да си те представя като Криспин.

— Нито пък аз — отвърна сухо той. — Родителите ми бяха религиозни. Кръстили ме на светец. Покровителя на обущарите, можеш ли да повярваш? Светеца, закрилящ обущарите.

Анна се заля от смях.

— О, съжалявам — въздъхна накрая. — Всъщност някой нарича ли те Криспин?

— Слава Богу, не. Опитвам се да не го разгласявам.

— Не се тревожи. Ще запазя тайната ти. Доналд знае ли?

— Вероятно.

— Ами родителите ти? Все още ли те наричат така?

— Не ме наричат никак. Мъртви са.

Усещах какъв ефект имаха думите му върху Анна.

— Съжалявам. Не знаех. — Смехът внезапно беше изчезнал от гласа й.

— Няма нищо. Не е необходимо да се извиняваш. И без това стана много отдавна. Бях още дете.

Като че ли нарочно я подтикваше да му задава въпроси. Зачудих се какво си мислеше, че прави.

— На колко години беше? — попита Анна.

— На тринадесет. Автомобилна катастрофа. После отидох да живея при една леля. Не мисля, че обичаше децата. Поне мен не ме обичаше. Напуснах веднага, щом станах достатъчно голям.

— Имаш ли братя или сестри?

— Не, сам съм. Като по-млад ми се искаше да имах. Известно време се чувствах доста самотен. Но ми се струва, че няма защо да ти описвам какво е, нали?

Слушах невярващо. Чудех се дали не го правеше, за да ме ядоса.

— Не — отвърна Анна. Гласът й беше съвсем тих.

— Още ли е толкова лошо?

Лек смях.

— Всъщност е ужасно лошо.

— Знам, че за теб е много различно без Марти. Все пак мога да си представя какво преживяваш. Просто ти трябва време.

— Мм. Знам. Така твърдят всички. Но… о, добре, няма значение.

— Не, не спирай, моля те.

Последва кратка тишина.

— Ами, просто… иска ми се да знаех какво му се е случило, това е! — Гласът й се извиси, готов да затрепери. — Ако полицаите дойдат и ми съобщят, че са го открили мъртъв, ще го понеса много по-добре, отколкото това неведение. Знам, много хора смятат, че е избягал с някого и понякога се улавям да си мисля, че може и да са прави, че може все още да е жив. Но това само прави нещата по-лоши. Знам, че е мъртъв, но не знам как или защо и дали е страдал… нищо! Това е, което не мога… — Гласът й накрая секна. — Съжалявам. Съжалявам. — Чух да се отмества стол.