Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Царят кимна и се отправи към стаята. Хатсет обаче улови Нахри за китката.
— Наистина ли не знаеш нищо за отровата? — попита тя. — Няма ли нищичко в бележките на майка ти?
— Ние сме лечители, не убийци — отвърна Нахри рязко. — А и бих била истинска глупачка, за да се забъркам в нещо такова.
— Не те обвинявам. — Гласът на Хатсет поомекна. — Просто искам да съм сигурна, че ако се сетиш за нещо, ако заподозреш някого, ще дойдеш при мен, Бану Нахида. — Изражението й стана настойчиво. — Аз не съм Гасан — добави тихо. — Възнаграждавам лоялността… не я изтръгвам със страх. И няма да забравя какво направи за сина ми тази вечер.
Тя пусна Нахри и последва Гасан, без да каже нито дума повече. С препускащи мисли Нахри се отправи към лечебницата.
Нисрийн вече се бе заела да приготви тоника и тъкмо изсипваше лъжица прясно смляна яркооранжева кожа от саламандър от каменното хаванче в отварата с цвят на мед, която къкреше в една стъкленица над открит пламък. Облаче дим изскочи от стъкленицата и сместа придоби ален цвят, неприятно близък до цвета на човешка кръв.
— Започнах без теб — каза Нисрийн през рамо. — Предположих, че малко помощ няма да ти е излишна. Трябва да покъкри още само минутка-две.
Стомахът на Нахри се сви. Вярната Нисрийн, на която винаги можеше да разчита и която винаги беше две стъпки пред това, от което Нахри се нуждаеше. Нейната наставница и най-приближена довереница.
Единственият в Девабад, на когото си мислеше, че може да има доверие.
Нахри се присъедини към нея и като подпря длани върху работната маса, се опита да потисне емоциите, които се надигаха в нея.
— Излъга ме — каза тихо.
Нисрийн вдигна очи; изглеждаше учудена.
— Какво?
— Излъга ме за Али. След като Дара ум… след онази нощ на кораба. — Гласът заплашваше да й изневери. — Каза, че Али бил добре. Каза, че имал драскотини. — Тя изгледа Нисрийн невярващо. — По тялото му няма парченце кожа, по-голямо от дланта ми, което да не е покрито с белези.
Нисрийн настръхна.
— Ще ме прощаваш, ако не сметнах раните му за кой знае какво, когато Дара и още дузина други деви бяха мъртви, а Гасан обмисляше да те екзекутира.
Нахри поклати глава.
— Трябваше да ми кажеш. Отпрати ме, когато се опитах да говорим за онази нощ, накара ме да се съмнявам в собствените си спомени…
— Защото не исках да те погълнат! — Нисрийн остави хаванчето и насочи цялото си внимание към Нахри. — Господарке, ти пееше на сенките и си прерязваше вените, опитвайки се да съживиш Дара. Не беше нужно да научаваш повече.
Нахри потръпна при това грубо описание на скръбта й, ала въпреки това от последните думи на Нисрийн кръвта й кипна.
— Не си ти тази, която е трябвало да реши дали да науча, или не. Нито за онова, нито за болницата, нито за каквото и да било. — Тя разпери ръце. — Нисрийн, трябва да имам поне някой в този прокълнат град, на когото да имам доверие, поне някой, който ще ми казва истината, каквото и да става.
Нисрийн извърна очи. Когато отново проговори, гласът й беше омекнал от съжаление, но и от отвращение.
— Не знаех какво да ти кажа, Нахри. Когато го донесоха, той едва приличаше на джин. Съскаше и плюеше като змия, пищеше на език, който никой не познаваше. Нещата, вкопчени в кожата му, ни нападаха, когато се опитвахме да ги махнем. Трябваше да го завържем, когато той се опита да удуши собствения си баща!
Очите на Нахри се разшириха, ала Нисрийн очевидно не беше свършила.
— Какво според теб срути тавана на лечебницата ти? — Тя посочи с глава нагоре. — Беше Ализейд, каквото и да беше онова във Ализейд. — Нисрийн още повече понижи глас. — Помагах на майка ти и чичо ти в продължение на век и половина и съм виждала неща, които никога не бих могла да си представя, ала, Бану Нахри… нищо не може да се сравнява с онова, което видях да се случва с Ализейд ал Кахтани. — Тя посегна към блещукащата стъкленица с облечена в ръкавица ръка и изсипа отварата в нефритена чаша, която подаде на Нахри. — Приятелството ви бе слабост, която никога не биваше да допускаш, и ето че сега той представлява заплаха, която едва разбираш.
Нахри дори не понечи да поеме чашата.
— Опитай я.
Нисрийн я зяпна.
— Какво?
— Опитай я. — Нахри посочи с глава към вратата. — Или се махай от моята лечебница.
Без да откъсва очи от нея, Нисрийн поднесе чашата към устата си и отпи една глътка. След това я остави рязко.
— Никога не бих те изложила на подобен риск, Бану Нахида. Никога.