Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Само че това беше уязвимост, която виждаше отразена върху лицето на Али, и въпреки че сърцето й я предупреждаваше да излезе от стаята, не бе в състояние да обърне гръб на възможността да научи повече за опасния разрив, който се боеше, че се заражда в семейството, което контролираше живота й.
— Защо се върна в Девабад, Ализейд? — попита направо.
Али се поколеба, но отговори.
— Един аяанлийски търговец, мой братовчед, се разболя, докато прекосяваше Ам Гезира. — Той сви рамене в жалък опит да изглежда нехаен. — Предложих да му направя услугата да откарам стоката му, с мисълта, че ще ми е приятно да отпразнувам Навастем заедно със семейството си.
— Сигурна съм, че можеш да лъжеш по-добре от това.
Али се изчерви.
— Това е причината да съм тук. Няма нищо повече.
Нахри дойде по-близо.
— Майка ти като че ли смята, че има. Мунтадир смята, че има.
Очите на Али се впиха в нейните.
— Никога не бих могъл да нараня брат си.
Думите останаха да лежат между тях в продължение на един дълъг миг; скръстила ръце, Нахри задържа погледа му, докато той не извърна очи, мъничко засрамен.
Погледът му падна върху купчината книги, натрупани небрежно върху масичката до леглото й, и той се прокашля.
— Ъ… нещо интересно ли четеш?
Нахри направи физиономия при този така очевиден опит да смени темата.
— Нищо, което да те засяга.
Нищо, което би трябвало да засяга и нея. Никога нямаше да построи наново болницата, да не говорим пък да намери някакъв загадъчен шафитски хирург, който да работи с нея.
Потънал в блажено неведение, както винаги, Али като че не долови злонамереността в гласа й.
— Кой е Ибн Бутлан? — попита, навеждайки се, за да прочете арабските думи, надраскани върху най-горната книга. — „Банкетът на лекарите"?
Нахри посегна собственически към купчинката книги.
— Гледай си работата. Не ридаеше ли току-що за това колко пъти съм ти спасявала живота? Несъмнено ми дължиш уважение към личното ми пространство.
Това му затвори устата, ала докато прекосяваше стаята, за да тръсне книгите на дивана, нещо в ума й прищрака.
Али действително й беше длъжник. Спомни си спора на Гасан и Хатсет. Когато ставаше дума за шафитите, Али беше безразсъден, така решен да им помогне, че се хвърляше в нещата, без да ги обмисли както трябва.
Тя се изпъна, обръщайки се към него.
— Познаваш шафитските квартали.
Али сбърчи объркано вежди.
— Да… искам да кажа, така мисля.
Нахри се опита да овладее възбудата, която бушуваше в гърдите й. Не. Това беше лудост. Ако имаше и капчица разум, щеше да стои далече от Али и да си мълчи за болницата.
И завинаги ли ще постъпваш така? Нима щеше да позволи на Гасан да смаже способността й да се надява на нещо по-добро в бъдещето си, да я направи сурова и да я превърне в заплахата, която според Хатсет щеше да представлява един ден? Това ли бе животът, който искаше в Девабад?
Али се дръпна.
— Защо ме гледаш така?
Нахри се намръщи.
— Никак не те гледам. Изобщо не ме познаваш. — Тя грабна чашата. — Ще ти донеса нещо за хапване. Докоснеш ли книгите ми отново, ще ти пусна паяци в кафето. И недей да умираш.
По лицето на Али пробяга объркване.
— Не разбирам.
— Длъжник си ми, Ал Кахтани. — Нахри отиде до вратата и я отвори рязко. — Нямам намерение да допусна дългът ти да остане неплатен.
14. Дара
Държаха гезирските съгледвачи в направена надве-натри колиба от завързани клони, които Дара се грижеше да държи влажни и покрити със сняг. Първоначално беше измагьосал за пленниците им малка палатка, където щеше да им е по-топло, ала вместо благодарност, двамата я бяха подпалили посред нощ и въоръжени с подпорните греди, бяха строшили костите на двама от войниците му, опитвайки се да избягат. Каквито и да бяха иначе, гезирците бяха страшно находчиви, свикнали да оцеляват и в най — негостоприемната среда. Дара нямаше да им даде друг шанс за бягство.
Снегът скърцаше под ботушите му, докато се приближаваше до колибата.
— Абу Саиф — извика предупредително. — Кажи на другаря си, че ако отново ме посрещне с камък, ще му го натикам в гърлото.
Думите му бяха последвани от забързан разговор на гезирски в палатката: Абу Саиф звучеше уморено и недоволно, по-младият съгледвач, който все отказваше да им каже името си — раздразнително.