Мечокът и Славеят
- Автор: Арден Кэтрин
- Серия: Winternight #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Мечокът и Славеят». Краткое содержание книги:
След като майката на Василиса умира, баща ѝ отива в Москва и се връща с нова съпруга. Тя ненавижда селските порядки и забранява почитането на духовете. Всички смирено се съгласяват, но Василиса е ужасена, защото усеща, че това ще донесе само нещастия.
И се оказва права – реколтите загиват, зли същества от гората започват да се приближават и нещастие се настанява в селото. През това време мащехата на Василиса става все по-сурова с нея.
Опасността приближава и Василиса трябва да се противопостави дори на близките си, като призове опасни дарби, които дълго е потискала. Възможно ли е най-страшните приказки на бавачката всъщност да се окажат реалност?
> *Красива зимна история, пълна с магия, чудовища и опасностите от това да пораснеш.
> * * **Наоми Новик***
> *Завладяващ и лиричен, дебютният роман на Катрин Арден докосва сърцата и ускорява пулса. Очаквам с нетърпение следващата нейна книга.*
> ***Тери Брукс***
> *Прекрасно построен разказ за семейството и суровите чудатости на необятната зимна магия.
> * * **Робин Хоб***
той, докато замахваше. - Малката ми сестричка, съвсем сама?
- Дуня ми каза - отвърна Вася. - Тя ми каза да си спомня историите.
Каза ми да направя кол от самодивско дърво. Спомняш ли си? Моля
те, братко.
Альоша спря да сече дърва:
- Какво предлагаш?
- Трябва да се отървем от него - пое си дълбоко дъх Вася. - Трябва да
потърсим разровени гробове.
Альоша се намръщи. Дори и устните на Вася бяха пребледнели, а
очите й бяха като огромни черни дупки.
- Е, ще видим - отвърна Альоша с лека нотка на ирония. - Да отидем да
преровим гробището. Наистина мина доста време, откакто татко ме
пердаши за последно.
Той събра цепениците на купчина и метна брадвата на рамо.
Един час преди зазоряване беше валял сняг. В гробището не можеше
да се види нищо, освен неясните очертания на могилите под
искрящите преспи. Альоша хвърли поглед на сестра си:
- Сега какво?
Устата на Вася трепна въпреки желанието й:
- Дуня винаги е казвала, че девствените мъже са най-добри в
намирането на немъртвите. Ще вървиш в кръг, докато не се спънеш в
правилния гроб. Искаш ли да вървиш пръв, братко?
- За съжаление, страхувам се, че нямаш късмет, Васочка - отвърна
Альоша с известна рязкост. - Вече мина доста време оттогава. Дали
да не отвлечем някое селянче?
Вася си придаде добродетелно изражение.
- Щом като ни липсва мъжка добродетелност, ще трябва да се справим
с каквото имаме под ръка - информира го тя и първа се изкачи върху
проблясващите гробове.
Честно казано, съмняваше се, че добродетелността има нещо общо с
това. Миризмата беше увиснала над гробището като зловещ дъжд и не
след дълго Вася спря, задушавайки се, в един познат ъгъл. Двамата с
Альоша се спогледаха и брат й започна да копае. Пръстта трябваше да
е скована от студа, но беше влажна и прясно разровена. Когато Альоша
разчисти снега, миризмата ги удари с такава сила, че той се извърна, готов да повърне. Но после стисна уста и заби лопатата в пръстта.
След изненадващо кратко време вече бяха разкрили главата и трупа на
увита в саван фигура. Вася извади малък нож и сряза плата.
- Пресвета Богородице! - възкликна Альоша и се извърна.
Вася не каза нищо. Кожата на малката Агафя беше сивкаво-бяла като на труп, но устните й бяха малиненочервени, пълни и нежни, каквито не помнеха да са били никога приживе. Миглите й хвърляха
тънки като дантела сенки върху повехналите й страни. Изглеждаше
като заспала, намерила покой в ложе от пръст.
- Какво ще правим? - попита белият като платно Альоша, който се
опитваше да задържа дъха си колкото му е възможно.
- Ще забием кол през устата й - отвърна Вася. - Издялах кол тази
сутрин.
Альоша потрепери, но коленичи. Вася го последва с треперещи
ръце. Колът беше грубо оформен, но остър и тя вдигна един голям
камък, за да го използва като чук.
- Е, братко - обърна се към него Вася, - главата й ли ще държиш, или
ще забиеш кола?
Младежът, бял като снежните преспи наоколо, отвърна:
- Аз съм по-силен от теб.
- Вярно е - съгласи се тя.
Подаде му кола и камъка и отвори челюстите на Агафя. Острите
като на котка зъби проблясваха като игли от кост.
Видът им стресна Альоша и го извади от вцепенението му. Стиснал
зъби, вкара кола между червените устни и стовари камъка отгоре му.
От устата бликна кръв, която се застича по сивкавата брадичка. Очите
се отвориха, огромни и ужасени, макар че тялото не помръдна.
Ръката на Альоша трепна, не уцели кола и Вася дръпна пръстите си
точно навреме. Разнесе се противно хрущене, когато камъкът строши
дясната скула. Съществото нададе тънък писък, макар че все още не
помръдваше.
На Вася й се стори, че откъм гората долетя яростен рев.
- Побързай - подкани го. - Побързай, побързай.
Альоша прехапа език и хвана камъка по-здраво. Ударът беше
превърнал лицето в безформена маса. Заудря кола пак и пак, облян в
пот въпреки студа. Накрая върхът на кола опря в кост и с един
последен, ожесточен удар излезе от другата страна на черепа.
Светлината в отворените очи угасна и камъкът падна от вкочанените
пръсти на Альоша. От ръцете на Вася капеше кръв и по-неприятни
неща, но тя пусна Агафя почти разсеяно, втренчена в гората.
- Вася, какво има? - попита Альоша.
- Стори ми се, че видях нещо. Погледни там.
Тя се беше изправила. Един бял кон с тъмен ездач се отдалечаваше в
лек галоп и беше погълнат почти мигновено от надвисналите дървета.
Отвъд тях й се стори, че вижда още една фигура, като огромна сянка, която наблюдаваше.