Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Докато Бързоход говореше, хобитите се вглеждаха в странното му, възторжено лице, смътно осветено от червените отблясъци на огъня. Очите му сияеха, гласът му бе дълбок и плътен. Над него висеше черното звездно небе. Внезапно зад гърба му, над короната на Бурния връх, изгря бледа светлина. Почти пълната луна бавно се издигаше над засенчващия ги хълм и звездите горе избледняха.
Разказът свърши. Хобитите се размърдаха и взеха да се протягат.
— Вижте! — каза Мери. — Луната изгрява, става късно. Други вдигнаха очи и в същия миг на фона на изплувалата луна зърнаха нещо дребно и черно на върха. Може би просто камък или стърчаща скала тъмнееше в неясния светлик.
Сам и Мери станаха и се отдалечиха от огъня. Фродо и Пипин седяха мълчаливо. Бързоход напрегнато се взираше в лунните лъчи по хълма. Всичко изглеждаше тихо и мирно, ала сега, когато разказът на Бързоход бе свършил, Фродо усети как хладен ужас пропълзява в сърцето му. Той се сгуши по-близо до огъня. В този миг Сам дотърча откъм ръба на долчинката.
— Не знам какво е — каза той, — но изведнъж се уплаших. За нищо на света не бих излязъл навън, усетих, че нещо пълзи нагоре по склона.
— Видя ли нещо? — запита Фродо и скочи на крака.
— Не, сър. Нищо не видях, но и не съм спирал да се оглеждам.
— Аз видях нещо, или поне така мисля — каза Мери. — Стори ми се, че далече на запад, там, където луната огрява равнините отвъд сянката на хълмовете, имаше две-три черни фигури. Те сякаш идваха насам.
— Не се отделяйте от огъня, стойте с гръб към него! — извика Бързоход. — Пригответе си по един дълъг прът!
Времето като че бе спряло. Седяха мълчаливи и напрегнати, обърнали гръб на огъня, и се взираха в обкръжаващия го мрак. Нищо не се случваше. Ни звук, ни движение в нощта. Фродо се размърда с чувството, че трябва да наруши тишината; жадуваше да закрещи с пълен глас.
— Тихо! — прошепна Бързоход.
— Какво е това? — изпъшка Пипин в същия миг.
Те по-скоро усетиха, отколкото видяха над ръба на долчинката, от противоположната на върха страна, да се надига сянка — една или повече. Напрегнаха очи и сенките сякаш взеха да растат. Скоро вече нямаше съмнение: застанали на склона, три-четири високи черни фигури гледаха надолу към тях. Тъй тъмни бяха те, че приличаха на черни дупки сред гъстия мрак. На Фродо му се стори, че дочува тихо съскане като от отровен дъх, и усеща тънък, пронизващ хлад. После силуетите бавно тръгнаха напред.
Ужас обзе Пипин и Мери и те се проснаха по очи. Сам се сви край Фродо. Ужасен почти колкото другарите си, Фродо трепереше като в треска, но ужасът му изведнъж секна при внезапното изкушение да надене Пръстена. Желанието да стори това го облада и той не можеше да мисли за нищо друго. Не бе забравил нито Могилата, нито писмото на Гандалф, ала сякаш нещо го заставяше да пренебрегне предупрежденията и той копнееше да му се поддаде. Не от надеждата да избяга или да стори нещо, било то добро или зло — той просто усещаше, че трябва да надене Пръстена. Не можеше да говори. Чувстваше, че Сам го гледа, сякаш разбира, че господарят му е в беда, ала нямаше сили да се обърне към него. Затвори очи и опита да се бори, но съпротивата стана непоносима. Накрая той бавно измъкна верижката и надяна Пръстена на показалеца на лявата си ръка.