История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Всичко това води до разочарование и ново недоволство на сръбското общество. Най-напред Милош отблъсква консерваторите на Гарашанин и Вучич. След това настъпва разрив между княза и либералите. Милош не иска и да чуе за отговорно пред Народната скупщина правителство. Той подозира, че либералите работят против династията му, и започва да ги преследва.
Милош заема по-твърда позиция и спрямо Портата. Той иска признаване и наследствени права за неговата династия, право Сърбия да може сама да изменя конституцията си и настоява турците окончателно да напуснат страната, т.е. да се изселят и от сръбските градове, в които още има турски гарнизони. През февруари 1860 г. за Цариград заминава сръбска депутация, която да представи горните искания пред Портата и да издейства благоприятно за Сърбия решение. Нищо обаче и по тази линия не се постига, а през септември 1860 г. Милош умира.
Негов наследник на престола става княз Михаил (1860–1868). При възкачването си на престола той обявява прокламация: иска помирение в обществото и обещава да направи закона най-висша власт в Сърбия. Опитът му обаче да включи в правителството и в Държавния съвет и либерали, и консерватори се проваля. Концепцията на княз Михаил за държавно-политическото развитие на Сърбия не се различава много от тази на баща му: абсолютистко деспотично управление, единство на властта в лицето на владетеля — просветен деспот, който управлява, а народът слуша. И в унисон с тази концепция се прокарват няколко конституционни закона: закон за Народната скупщина (1861), според който тя се свиква веднъж на три години и е съвещателен орган; закон за Държавния съвет (1861) — съветниците вече не са несменяеми, а се назначават и сменят от княза. Законодателната власт принадлежи на този съвет и на княза; закон за народната войска — всички мъже от 20- до 50-годишна възраст са военно задължени. Така освен малобройната редовна войска (около 3000 души), обучавана в казарми, цялото мъжко население става „народна войска“, разпределена по родове войски и съответно командване, обучавана в общините и околиите в неделни и празнични дни; закон за организацията на централното държавно управление (1862) — създава се Министерски съвет като изпълнителен орган на властта. Министрите се назначават и сменят от княза и отговарят за своята дейност само пред него. Всеки министър има голяма власт в своя ресор, но всички са под контрола на княза. По това време в Сърбия има седем министерства: на външните работи, на вътрешните работи, на правосъдието, на финансите, на просветата, на строителството и на войната.
Абсолютистко-деспотичната система на управление, установена от Милош и развита по-нататък от Михаил, не задоволява нито либералите, нито консерваторите. Водачите на консервативното течение все пак се оказват по-близо до разбиранията на княз Михаил относно вътрешното управление на страната. Тяхната концепция за властта и управлението изхожда от презумпцията, че народът не е узрял за самостоятелно мислене и поведение и трябва да се управлява според принципите на просветения абсолютизъм, от просветен монарх с деспотично-абсолютистки маниери, какъвто в случая е княз Михаил. Последният напълно споделя тази философия и в края на 1861 г. назначава за министър-председател на Сърбия лидера на консерваторите Илия Гарашанин, който заема този пост в продължение на 6 години, до ноември 1867 г. Вътрешен министър пък е старият бюрократ, консерваторът Никола Христич. Целият държавен апарат е в ръцете на консерваторите и в подчинение на княза. Либералите и техните симпатизанти са прогонени от държавната администрация и минават в опозиция.
Либерализмът в борба срещу абсолютизма
Политическата поляризация в сръбското общество през 60-те години все още е двуполюсна — консерватизъм и либерализъм. Консерватизмът води началото си още от 30-те години на XIX век — земеделци, търговци, висши чиновници, т.е. върхушката на сръбското общество, т.нар. великаши или уставобранители. В периода от 1842 г., а до голяма степен и след това, по време на второто управление на Михаил, те участват в управлението и разширяват своя олигархически кръг сред висшата чиновническа (а и военна) бюрокрация. Именно тази в повечето случаи управленска олигархия става носител на сръбския консерватизъм.
Като реакция на консерватизма на политическата сцена закономерно излиза либерализмът. Той тръгва в унисон с изискванията на своето време. Неговите първи носители са търговци, млади интелектуалци и офицери, завършили образованието си в чужбина. Техният Либерален клуб изтъква като пропаганда две основни начала: стопанска и политическа свобода; национално освобождение и национална независимост. Политически идеал на либералите е: парламентарна конституционна монархия, ненамеса на държавата в стопанската дейност, права и свободи на гражданите. Те непрекъснато оперират с понятия като народен суверенитет, право на самоопределение, парламентаризъм, граждански права и свободи, общо избирателно право, свобода на мисълта, словото и печата и др. Либералите не признават класовата борба и революцията, те са противници на каквото и да било самодържавно управление, в което силата преобладава над правото.