Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Защо не помолим вестниците да публикуват тая история за господин Кадафи и госпожа Халил и как Кадафи се избавил от Карим, за да улесни любовния си живот? — предложих аз. — Ако е негов син, Асад ще прочете статията или ще чуе по новините и ще се върне в Либия, за да убие Кадафи — убиеца на баща си. Така би постъпил всеки истински арабин. Кръвната вражда. Нали така? Няма ли да е страхотно?
Боб се замисли и се прокашля.
— Ще предам тази идея.
Наш пое топката, както и очаквах.
— Всъщност идеята не е лоша.
Боб очевидно не бе способен на такова мислене.
— Хайде първо да видим дали са роднини. Такъв вид… психологическа операция може да предизвика и обратния резултат. Но ще включим въпроса в дневния ред на следващото съвещание на отдела по антитероризъм.
После се обади Джийн и се представи с друго име.
— Моята задача е да прегледам всички случаи в Европа, с които според нас е свързан Асад Халил. Излишно е да дублираме работата на ЦРУ тя кимна към суперагент Наш, — но след като Асад Халил е тук или поне е бил тук, ФБР трябва да се запознае с отвъдокеанската му дейност.
Тя продължи да говори за сътрудничеството между институциите, държавите и така нататък.
Явно Асад Халил, който преди бе само заподозрян, сега беше най-търсеният терорист на света след Карлос Чакала. Бе пристигнал Лъва. Бях убеден, че цялото това внимание го възбужда и ласкае. Колкото и ужасни да бяха, европейските му подвизи не го бяха превърнали в основен играч в съвременния свят на сензационен тероризъм. Определено не беше направил сериозно впечатление на американската публика. За него никога не бяха споменавали по новините. Съобщаваше се само за делата му и доколкото си спомням, единственото, предизвикало някакво раздвижване, бе убийството на трите американчета в Белгия. Скоро, когато се разчуеше вчерашната история, снимката му щеше да се появи навсякъде. Това щеше да направи труден живота му извън Либия и тъкмо поради тази причина много хора смятаха, че вече се е прибрал у дома. Но според мен той искаше да ни прецака на наш терен.
Джийн завърши речта си с думите:
— Ще поддържаме постоянна връзка с Антитерористичната спецчаст в Ню Йорк. Ще си разменяме цялата новооткрита информация. В нашата работа информацията е злато — всеки се стреми към нея и никой не иска да я споделя. Затова нека кажем, че няма да я споделяме — ще си я заемаме и накрая ще си уредим сметките.
Никога не мога да устоя на готин лаф.
Госпожо — казах аз, — имате моите уверения, че ако Асад Халил се появи мъртъв в Сентръл Парк, непременно ще ви съобщя. Наш се засмя. Тоя тип започваше да ми харесва. В тази среда двамата имахме повече общо, отколкото със симпатичните и мили хора, които работеха тук. Потискаща мисъл.
— Някакви въпроси? — попита ни Боб.
— Къде се навъртат хората от „Досиетата Х“? — обадих се аз.
— Престани, Кори — каза Кьоних.
— Слушам.
Наближаваше 18:00 и смятах, че сме свършили, тъй като не ни бяха казали да си носим четки за зъби. Но не, преместихме се в голяма заседателна зала с маса, дълга колкото бейзболно игрище. Влязоха трийсетина души, повечето от които днес вече бяхме срещали.
Заместник-директорът, който отговаряше за антитероризма, изнесе петминутна проповед, после се възнесе в небесата или някъде другаде.
Прекарахме там почти два часа, като през повечето време повтаряхме казаното през деня, разменяхме си мъдрости и така нататък.
Всеки от нас получи дебело досие, съдържащо снимки, имена и номера на свръзки и дори обобщения от днешните обсъждания, които трябва да бяха записани на касетофон, транскрибирани, редактирани и преписани. Наистина страхотна организация.
Кейт бе достатъчно любезна да прибере моята папка в куфарчето си, което се изду.
— Никъде не ходи без куфарче — посъветва ме тя. — Винаги раздават материали. Освен това куфарчето ти се приспада от данъците.
Съвещанието свърши и всички се изсипаха в коридора. Побъбрихме малко, но общо взето бяхме приключили. Почти усещах въздуха на Пенсилвания Авеню. В колата, на летището, полетът в 21:00, в 22:00 на „Ла Гуардия“, вкъщи преди новините в 23:00. Дойде ми наум, че в хладилника е останала малко китайска храна, и се опитах да си спомня откога е.
Точно в този момент се появи някакъв тип в син костюм на име Боб или Бил и ни попита дали бихме го последвали при заместник-директора.
Това беше пословичната сламка, която счупила гърба на камилата.
— Не — отвърнах аз.
Само че нямаше такава възможност.
Хубавото бе, че не поканиха Тед Наш в светая светих. Той обаче като че ли не се обиди и ни съобщи: