Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
— С кариерата ми е свършено — пак изпъшка Далас.
— Хвани се с нещо друго, братле — предложи му Тий. — Например синхронизирано плуване без бански.
Изсмяхме се, а Тий и Дюпре се гмурнаха под водата, така че само косматите им крака останаха да стърчат във въздуха, опънаха пръстите си в шпиц, ритнаха един-два пъти в синхрон и пак изплуваха сред водопад от пръски, кашлица и смях.
— Наистина са ни малки пишките — обади се Тий.
— Говори само за себе си — обади се Далас.
— Нали виждам и твоята. Надарени сме като катерици — каза Тий, докато се носеше по гръб и тъжно съзерцаваше оскъдните си гениталии.
— Имам питане — провикнах се аз, докато плувах кучешката, изпитвайки огромно облекчение от края на обсадата. — Колко често Джон Хардин изпада в това състояние?
— Два-три пъти в годината — отвърна ми Дюпре. — Но това сега е нещо ново. Никога преди не е използвал оръжие и никога не е превземал моста. Пиша му шестица по изобретателност за днешния номер.
— Тъжна работа, жалка — изкоментира Далас, обърнат по гръб.
— Така е — призна Дюпре. — Но и смешна освен това.
— Кажи ми какво й е смешното — каза Далас. — Голата истина е, че откараха брат ни в лудницата с белезници на ръцете.
— А ти някога мислил ли си, че ще скачаш от моста чисто гол пред очите на целия град? — попита го Дюпре.
Разсмях се гръмогласно, обърнах се по гръб и усетих как сърцето ми се стяга от любов към моите братя. Бяхме добри плувци и добри рибари; възмъжахме в дом, притаил в себе си тайни страхове, които белязаха всеки от нас по различен начин. У себе си носехме странен мрак, изтъкан от недоверие и изкривени представи. Използвахме смеха като оръжие и ваксина.
Докато плувахме, усещах водата върху тялото си като допир на студена коприна — не познавах тази чиста животинска голота. Заслушах се в разговора на братята ми и почувствах как дребните неща, които обсъждаха, ме сближават още повече с тях. Чрез братята си можех да прозра грешките на моя собствен живот. Защото и те като мен бяха затворени, вечно потиснати хора със сприхав нрав, но в същото време любезни до глупост с всеки срещнат. Всичките бяха кибритлии, които хич не си поплюват, но едновременно с това умееха да гледат хората в очите и да изразяват чувствата си с поглед; никога не се измъкваха с нелепи обяснения за неотложни срещи и ангажименти.
Заедно с моята малка армада от братя порех водите, които извеждаха към къщата на баща ми. На следващия ден тръгвах за Европа, където ме очакваше Лия. Току-що бях преживял седмица, която щеше изцяло да промени курса на моя живот. Чувствах се свързан с тази река, с този град, с огромното небе над него, с всичко наоколо.
Дъщеря ми не познаваше тези места, нито знаеше защо са ми така скъпи. Насила я бях откъснал от онова, което и двамата бяхме. Бях й дал всичко, освен Юга. Бях откраднал визитната й картичка.
На следващия ден Майк Хес и Ледар ме откараха до летището в Савана. Тогава поех ангажимента, свързан с филмовия му проект. Майк ме бе хванал в момент на слабост, когато отново се бях почувствал безумно влюбен в собствената си биография.
17
В умопомрачителната, но свята за мен среда, потопен в особената атмосфера на годините, наречени детство, аз израснах в триетажна къща с много стаи, която още като малък ме накара да обикна непрактичния й архитект, измайсторил скрити ниши и необикновени по форма стаи, в които можеше да се притаиш по време на смъртоносните скандали между моите родители. Бях изнервено сприхаво дете и любимото ми място беше една тайна стълба. Поради своята преданост към закона и привързаност към силния бърбън, баща ми гледаше на къщата като на скучна даденост. Докато майка ми — тя дишаше чрез нея, знаеше я наизуст сантиметър по сантиметър, дори често й говореше, особено когато потъваше в безкрайните задължения на голямото пролетно чистене. За баща ми къщата представляваше място, в което можеше да закачи шапката си и палтото си и да складира книгите си, но за мама тя бе една сбъдната молитва.
Къщата бе построена през 1818-а в стил, който навремето наричаха уотърфордска архитектура; солидните основи бяха покрити с циментова мазилка на тъмни и по-светли ивици, а двата етажа имаха веранди с изглед на изток, откъдето дори и през най-горещите летни нощи полъхваше хладният бриз на реката.
Стаите бяха високи и просторни. Имаше и таван, който миришеше на нафталин и кедрово дърво и бе натъпкан с овехтели мебели, скринове и стари дрехи. Къщата бе попаднала в ръцете на Джонсън Хагъд и Луси Маккол по случайност и недоразумение.
Както ни бяха разправяли, от самото начало на брака си мама и татко винаги са се държали като два буреносни фронта, насочени един срещу друг. Имаше нещо сбъркано и дълбоко неискрено в техния съюз. Моят източник на тази неприятна информация бе словоохотливата ми баба Джини Пен, която все се мъчеше да ме убеди, че едва ли не майка ми била случайно изпаднала от камион със зелки и неизвестно как, но успяла да прилъже баща ми до олтара. А по всяка вероятност баща ми, като реакция на снобизма на собствената си майка, е довел Луси в Уотърфорд като законна своя съпруга, преди дори да спомене името й на родителите си. Никой не я познавал и нито един от жителите на Уотърфорд не бил чувал за нейното семейство. За южняка няма по-важно нещо от произхода, а произходът на Луси бил измислен от мига, в който срещнала баща ми в един клуб за стриптийз в Атланта. Баща ми бил мъртво пиян и въобще не разбрал, че Луси е една от стриптийзьорките, която в момента не била на смяна. Джонсън Хагъд току-що се бил върнал от войната в Европа — това било Втората световна война — и се бил нагледал на трупове за още десет живота напред. Когато двамата се срещнали, той искал да започне всичко отначало, а Луси пък гледала как да се измъкне от въпросния клуб. Оженили се в кантората на един мирови съдия недалеч от Форт Макклелън — баща ми бил с военната си униформа, а Луси — с широка, затворена по врата бяла рокля. Аз съм се родил пет месеца след брачната церемония и майка ми често повтаряше, че съм „дете на любовта“, но Джини Пен много бързо я отучи от този навик. Въпреки че на мен ми харесваше това „дете на любовта“.