Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
— Мъжът ми те очаква, Джак.
— Кажи на Джордж, че сега няма да стане. Но когато се върна с Лия... Тогава ще опитаме.
— Ходил ли си на гроба на Шайла, откакто си се върнал?
— Не, не съм — отвърнах ядосано.
— Сложихме й плоча. Много е хубава. Ще ти хареса.
— Ще отидем заедно с Лия.
Когато се върнах в болницата, доктор Питс и баща ми помагаха на дядо ни Сайлас да влезе при мама. Братята ми отново се бяха събрали, а когато Далас пристигна от адвокатската си кантора, двамата се замислихме какво ни предстои, тъй като докторът на мама твърдеше, че ще я изпише до седмица. Откъм реката долитаха сърдитите клаксони на задръстеното движение. Далас започна да разказва за някакво бракоразводно дело, върху което работеше, а Дюпре отиде да погледне през прозореца.
— Мостът е отворен — каза той. — Тий, подай ми бинокъла.
Воят на клаксоните стана още по-остър.
Приближихме се всички до прозореца и погледнахме към отворения мост над реката.
— Трябва да е малкият ни брат — рече Тий. — Не отварят моста току-тъй. Джон Хардин познава мостаджията Джонсън, често стои да му прави компания.
— Защо ли сърцето ми спря? — каза Далас.
— Какво зяпате, момчета? — попита баща ни, който се бе приближил зад нас.
— Татко, къде е Джон Хардин?
— Сутринта беше вкъщи. Изглеждаше чудесно, така казах и на майка ви. Личеше си, че е във форма. Търсеше да вземе отнякъде оръжие назаем.
Дюпре свали бинокъла от очите си и го изгледа кръвнишки. После пак вдигна бинокъла, огледа моста и каза:
— Боже господи, това е Джон Хардин. Държи нещо. Да. Браво, татко. Това е твоят пистолет.
— Дал си си пистолета на един параноичен шизофреник, така ли? — рече Далас.
— Нищо подобно. Дадох го на Джон Хардин — отвърна съдията. — Момчето каза, че иска да се поупражнява.
Погледнахме пак през прозореца и видяхме как един мъж се появи в средата на отворения мост, затича се и се хвърли с главата надолу в реката.
— Това е Джонсън — досети се Тий и четиримата се спуснахме по стъпалата на болницата към паркинга.
Натъпкахме се в колата на Дюпре и докато се носехме по магистралата, зърнахме въртящите се сини лампи на три полицейски коли, които бяха паркирали откъм градския край на моста.
— Не знам дали знаете, обаче речният трафик се следи много строго — каза Далас. — Това вече е нарушение не на щатските, а на федералните закони. И федералните ченгета сигурно ще довтасат. На всичкото отгоре и магистралата е задръстена, защото по моста минава единственият път към крайбрежните острови. А милият Джон Хардин е завзел моста и размахва пистолета на татко. Като нищо ще му видят сметката.
Дюпре зави по задните улички, за да избегне задръстването, а когато стигна до последната отсечка преди моста, взе да маневрира между колите.
Натискаше клаксона с все сила и успя да се прехвърли в празната насрещна уличка, която водеше от моста към града, профуча покрай редицата коли и зяпнали от учудване шофьори и спря пред полицейските коли, които също бяха паркирали неправилно. Четиримата изскочихме на мига и се присъединихме към строените по брега полицаи, които гледаха към неустрашимия Джон Хардин, застанал точно по средата между двата бряга. Джон Хардин, останал най-накрая сам, се бе възправил срещу света.
Когато стигнахме до моста, видяхме шерифа Арби Вандайвър, който се опитваше да преговаря с брат ни. Но ние всички знаехме, че Джон Хардин е навлязъл в онази недостъпна зона, където гласовете вътре в него и пискливата суматоха откъм моста го караха да се подчинява единствено на своя истински вътрешен свят. Той отдавна си бе създал свой собствен остров, където беше единствен господар на себе си, а когато го обземеше неуправляемата и непонятна лудост, веднага се качваше на амвона, за да поучава света.
— Хей, Уотърфорд — провикна се Джон Хардин. — Да ти го начукам! Ето, това мисля аз за този град и за всички, които живеят в него. Пършиво селище, което въобще не заслужава името град. Всеки, който е израсъл тук или е принуден да живее тук, дори за съвсем кратко време, се превръща в най-обикновен задник. Разбира се, вината не е в теб, Уотърфорд, защото ти самият си прогнил до корените. Но дошло е време. Ти чисто и просто вече нищо не струваш и това ти личи от километри.
— Каква реч! Кара те да се чувстваш горд, че си Маккол — обади се Далас.
— Добре, Джон Хардин — провикна се шерифът Вандайвър през мегафона. — А сега натисни копчето и затвори моста, защото задръстването е страшно.
— Преди всичко строежът на този мост не биваше да бъде разрешен, разбра ли, шерифе? Знаеш го много добре. Спомняш ли си колко красиви бяха тези острови, преди да построят моста? Човек можеше да върви с километри, без да срещне по пътя си къща. Беше пълно с диви патици. Водата гъмжеше от риба. А сега? Нищо! Хиляда генерали са се настанили в луксозни къщи. Един милион полковници от запаса и тъпите им съпруги са свили тук просташките си натруфени гнезда. От тук до плажа има цели седем игрища за голф. Колко още игрища им трябват на тия задници?