Ускорение

— Много пъти съм изхвърлял филмите. Дори съм ги унищожавал. Но после… след известно време си купувам нови. Трябва ми помощ, за да спра.

— Търсил ли си някога помощ, Стийви?

Зилис не отговори.

— Търсил ли си някога помощ? — не го остави Били.

— Не.

— Ако наистина искаш да спреш, защо не си потърсил помощ?

— Мислех, че ще се справя сам. Наистина.

Зилис се разплака. Очите му бяха още замъглени от сълзотворния газ, но това бяха истински сълзи.

— Защо си обезобразил манекените в другата стая, Стийви?

— Няма да го разбереш.

— Да, аз съм дръвникът Били Уайлс, нямам хъс за живот, но все пак пробвай да ми обясниш.

— Няма нищо за обясняване, това не значи нищо.

— Не значи нищо, а влагаш толкова време и енергия в него.

— Няма да говоря за това. Не и за това. — Това беше по-скоро молба, отколкото отказ. — Няма да ти кажа.

— Кара те да се червиш, а, Стийви? Засяга нежните ти чувства?

Сега вече Зилис се разплака неудържимо. Не се тресеше, просто плачеше с парливите сълзи на унижението и срама.

— Да говориш за това не е същото като да го правиш — каза той.

— Това, което правиш на манекените ли? — поиска да разбере Били.

— Можеш… можеш да ми пръснеш черепа, но няма да говоря за това. Не мога.

— Осакатяването на манекените възбужда ли те, Стийви? Ставаш ли огромен от възбуда?

Зилис поклати глава, после я наведе.

— Това, да го правиш, толкова ли е различно от това, да говориш за него? — попита Били.

— Били, моля те, Били. Не искам да го чуя да излиза от устата ми.

— Защото когато го правиш, това е само някакво твое действие. Но когато говориш за него, тогава говориш за себе си.

По израза на лицето на Зилис Били разбра, че е улучил.

Нямаше да спечели много, като продължеше да му натяква за манекените. Ако продължаваше да му навира перверзиите в носа, можеше да се стигне до обратния ефект.

Били още не бе постигнал целта си, не бе доказал това, което му трябваше. Чувстваше се едновременно уморен и напрегнат като пружина, жаден за сън, но нервен заради кофеина. От време на време прободената му ръка го болеше — действието на викодина намаляваше.

Чувстваше се изтощен, поддържаха го само химичните вещества и нямаше сили да вложи хитрост в разпита. Ако Зилис наистина беше психопатът, той беше гений в преструвките. Но социопатите са си такива — лакоми паяци с невероятен талант да се представят убедително като сложни човешки същества и да прикриват хищническата си същност — хладнокръвните си сметки и ненаситния си апетит.

— Когато се занимаваш с манекените, когато гледаш тези гадни филми, мислиш ли понякога за Джудит Кеселман?

Зилис бе хванат в изненада няколко пъти дотук, но този въпрос го шокира. Кървясалите му от сълзотворния газ очи се разшириха. Лицето му побеля и се отпусна, сякаш го бяха ударили.