Проломът

И тогава някъде от мрака високо над тях се разнесе писък. Не човешки. На метал. Някакъв механизъм протестираше и се търкаше в метал. Накрая се предаде. Тишина.

Мъжете престанаха да се смеят и погледнаха нагоре.

Джакли спря да рита.

— Какво беше това, мамка му? — Гласът му бе приглушен през отвора, който в момента бе изцяло запълнен от задника му.

Още секунда не се случи нищо. После Пилгрим усети полъх на вятър. Нежен като въздишка, той духаше право надолу в шахтата и през отворената врата, до която стоеше. Мъжете на платформата също го усетиха; вятърът разроши косите им.

После един от тях трепна и изпищя като момиченце. Миг по-късно светът пред Пилгрим се изпълни с размазан метал, който се появи и изчезна за половин секунда. Поддържащите въжета на платформата се скъсаха със звън като струни на китара, но звукът едва се чу от противния трясък под краката му. Пилгрим се олюля и отстъпи назад от отворената врата. След две секунди от дъното на шахтата се чу тътен, в сравнение с който ударът на тапата бе като детска хлопка.

Измина цяла вечност, докато ехото заглъхне. А после тишината се разцепи от пронизителен писък. Той се върна при отворената врата и погледна надолу към черната пустота, където преди малко се намираше платформата. Сега там нямаше нищо. Трябваше му още малко време, за да осъзнае какво вижда, след което разбра откъде идва писъкът.

Джакли. Гилотиниран чисто, когато кабината на асансьора бе минала плътно до бронираната врата. Срязан като за учебник по анатомия, направо през задника. Кръвта бълваше от тялото му като вода от стисната гъба. Все още беше жив. Горната му половина продължаваше да виси в лабораторията, извън полезрението на Пилгрим. Но не и извън обхвата на слуха му. Писъкът продължаваше и продължаваше, пронизителен и несвързан.