Синя луна

— Аз бях първият — слага той ръка на сърцето си и се покланя леко. — Аз съм бащата на бандата на злите безсмъртни. Твоят любим Деймън ни даде първата напитка, но когато ефектът й отшумя, ни остави да стареем и отказа да се погрижи за нас.

Вдигам очи към тавана. Не можеш да наречеш егоист някой, който ти е подарил един век живот.

— Тогава започнах експериментите. Учех се от най-великите алхимици в света, докато надминах Деймън.

— И ти смяташ това за победа? Да се обърнеш към злото? Да даваш и отнемаш живот по своя воля? Да си играеш на Господ?

— Правя, каквото трябва — вдига рамене и започва да оглежда ноктите си. — Не съм оставил другите сираци да се сбръчкат, нали? За разлика от Деймън се погрижих за тях и ги спасих. И от време навреме набирам по някой нов. Гарантирам ти, че не посягам на невинните, само на онези, които са си го заслужили.

Срещам погледа му, но бързо извръщам глава. С Деймън трябваше да го предвидим. Трябваше да предположим, че Дрина не е последната.

— И така, представи си изненадата ми, когато идвам тук и намирам тази малка… вещица… свита до Деймън в нейния омагьосан кръг, докато сестра й обикаля града и се опитва да събере всичко необходимо за противоотровата до полунощ. — Той ме поглежда и се изсмива. — Между другото, справяше се доста успешно. Трябваше да почакаш. Не биваше да разкъсваш кръга. Тези двете заслужават повече доверие, но както вече казах, ти имаш склонност да се доверяваш на неподходящи хора. Както и да е. Тогава останах тук. Чаках да се появиш и да разкъсаш защитния кръг. Знаех, че ще постъпиш така.

— Защо? — поглеждам към Райни, която все още се крие в ъгъла, вцепенена от страх. — Каква защита осигурява той?

— Това би го убило — казва небрежно той. — Ако не беше разкъсала кръга, можеше да живее още няколко дни. Добре, че имах подръка противоотрова, за да го върна. И въпреки че това си има цена — бих казал, огромна цена — стореното е сторено, нали? Сега вече няма връщане назад. Няма. Връщане. Назад. Ти разбираш това от собствен опит, нали?

— Стига вече! — казвам през зъби и свивам юмруци.

Решавам, че е време да приключа с него. Да го разкарам оттук завинаги. Деймън вече е в безопасност, значи Роман не ни е нужен повече.

Но не мога. Струва ми се, че не е редно. Имам предвид… Деймън вече е в безопасност. Отпускам юмруци и го чувам да казва:

— Правилно, Евър. Няма защо да действаш импулсивно, въпреки че скоро ще се изкушиш и сигурно ще го направиш. Защото когато Деймън се възстанови напълно и ти го видиш такъв, какъвто искаш да бъде, страхувам се, че ще ти бъде много по-трудно. Ще разбереш, че никога няма да бъдете заедно.

Поглеждам го накриво, треперя цялата, но не искам да повярвам. Деймън ще живее, аз ще живея, какво може да ни раздели?