Синя луна

— Къде е Деймън? — поглеждам го аз право в очите и се боря с надигащата се буря в стомаха си. — И какво си направил с Ава?

— Спокойно — усмихва се той. — Не се тревожи толкова. Деймън е там, където го остави. Не можах да повярвам, че го изостави. Явно не съм те преценил правилно. Нямах представа. Как ли ще се почувства, като разбере? Очевидно и той те е преценил погрешно.

Спомням си последните думи на Деймън — ти ме изоставяш, и преглъщам с мъка. Изобщо не е сгрешил. Знаел е кой път ще избера.

— Колкото до Ава — продължава да се хили той, — мога да те зарадвам. Нищо не съм й направил. Вече трябва да си разбрала, че единствената, която ме интересува, си ти.

И се придвижва толкова бързо, че ми се размазва пред погледа. Докато мигна, лицето му е на сантиметри от моето.

— Ава си има свои собствени задачи. Реши да ни даде възможност да се видим насаме сега, когато е само въпрос на… — поглежда часовника си и вдига глава — … минути, преди ти и аз да се обявим официално за двойка. Нали разбираш, без онова гадно чувство за вина, което щеше да те тормози, ако го бяхме направили преди той… да си отиде. Аз не бих чувствал вина, но ти си от онзи тип, дето искат да са добри, морални, праведни и всички следващи от това глупости, които за мен са сантиментален боклук. Но вярвам, че въпреки различията ще съумеем да се спогодим.

Настройвам се на неговата вълна, докато планирам следващия си ход. Опитвам се да определя слабото му място, уязвимата чакра. Трябва да намеря начин да отида при Деймън. Нямам друг избор, освен да мина през него. Но трябва много да внимавам. Ударът трябва да бъде много бърз, неочакван и точен. В противен случай няма да спечеля битката.

Той вдига ръка, погалва бузата ми с пръст и аз удрям с такава сила, че се чува изпукване и пръстът му увисва като прекършен.

— Брей! — засмива се той и пръстът му отново заема мястото си, цял и невредим. — Имаш добър удар. Но знаеш, че това не може да ме срази, нали?

Усещам ледения дъх върху лицето си и извръщам глава.

— Защо продължаваш да се бориш с мен, Евър? Защо ме отблъскваш, когато единственият, който ти остана, съм аз?

— А ти защо правиш всичко това? — питам, поглеждам в малките тъмни очи, без цвят и блясък, и усещам бурята в стомаха си. — Какво ти е направил Деймън?

Той накланя глава и ме пронизва с черния си поглед.

— Много е просто, скъпа. — Гласът му се променя изведнъж, губи британския си акцент и възприема тон, какъвто не съм чувала досега. — Той уби Дрина. Затова сега аз ще убия него. И това ще възвърне баланса. Ще сложи точка.

В секундата, когато го казва, аз вече знам. Знам къде да го ударя, за да вляза в стаята. Защото освен кой и как, вече знам отговора и на въпроса защо. Знам търсения толкова време мотив. Сега единственото, което ме разделя от Деймън, е един здрав юмрук в третата чакра или сакралния център, както я наричат някои — центърът на ревността, завистта и ирационалното чувство за собственост.