Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
Личният ми телохранител се втурва през суматохата, пистолетът му е в готовност. Макар да изглежда същият с ботушите и униформата си, това не е онзи Лукас, когото познавам. Черните му очи, очите на Самос, са тъмни като нощта.
– Ще я заведа при другите – изръмжава той и ме вдига.
Макар да знам по-добре от всеки, че опасността е отминала, не успявам да се сдържа и протягам ръка към Кал:
– Ами ти?
Той свива рамене, за да се измъкне от хватката ми със стряскаща лекота:
– Няма да бягам.
А после се обръща, изправяйки рамене, към група Пазители. Прекрачва труповете, наклонил глава към тавана. Един Пазител му подхвърля пистолет и той го улавя сръчно, слага пръст на спусъка. Другата му ръка пламва и оживява, пращи от тъмен и смъртоносен пламък. Със силует, очертан срещу Пазителите и телата на пода, изглежда като съвсем друг човек.
– Да вървим на лов – изръмжава той и се втурва нагоре по стълбите. Пазителите и офицерите от Сигурността го следват като облак от червено-черен дим, оставящ диря зад неговия пламък. Напускат една опръскана с кръв бална зала, изпълнена с мъгла от прах и писъци.
В центъра на всичко това лежи Беликос Леролан, пронизан не от куршум, а от сребърно копие. Прострелян от харпун като онези, използвани за риболов. От дръжката се спуска опърпан ален шарф, развяващ се едва-едва във вихъра. Върху него има щампован символ – разкъсаното слънце.
После балната зала изчезва, погълната от тъмните стени на сервизен коридор. Земята започва да тътне под краката ни и Лукас ме отхвърля към стената, за да ме защити. Отеква звук, подобен на гръм, и таванът се разтриса, а от него по нас се посипват парчета камък. Вратата зад гърбовете ни експлодира навътре, унищожена от пламък. Отвъд нея балната зала е почерняла от дим. Експлозия.
– Кал... – Опитвам се да се извия и да се отскубна от Лукас, да изтичам обратно в посоката, от която дойдохме, но той ме отхвърля назад. – Лукас, трябва да му помогнем!
– Довери ми се, една бомба няма да смути принца – изръмжава той и ме бута напред.
– Бомба ли? – Това не беше част от плана. – Това бомба ли беше?
Лукас се отдръпва от мен, почти тресящ се от гняв:
– Видя кървавочервения шал. Това е Алената гвардия, а това – посочва назад към балната зала, все още тъмна и горяща – е същността им.
– Няма логика – промърморвам полугласно, опитвайки се да си спомня всяка частичка от плана. Мейвън никога не ми е казвал за бомба. Никога. А Килорн не би ми позволил да направя това, не и ако знаеше, че ще бъда в опасност. Те не биха ми причинили това.
Лукас прибира пистолета си в кобура, гласът му е груб и ръмжащ:
– На убийците не им трябва логика.
Дъхът ми засяда в гърлото. Колко души останаха там? Колко деца, колко ненужна смърт?
Лукас приема, че мълчанието ми се дължи на шок, но греши. Чувството, което изпитвам сега, е гняв.
Всеки може да предаде всеки.
Лукас ме повежда под земята през поне три врати, всяка дебела по трийсет сантиметра и направена от стомана. Нямат ключалки, но той ги отваря с леко движение на ръката. Ситуацията ми напомня за първия път, когато го срещнах – тогава отмести решетките на килията ми с едно махване на ръка.
Чувам другите, преди да ги видя: гласовете им отекват от металните стени, докато разговарят помежду си. Кралят ругае, през тялото ми пробягват тръпки. Присъствието му сякаш изпълва бункера, докато той крачи нагоре-надолу с наметалото си, развяващо се зад него.
– Искам да бъдат намерени. Искам ги пред мен с опрени в гърбовете им мечове и искам да пропеят като малодушните птички, каквито са! – Говори на една от Пазителите, но маскираната жена дори не трепва. – Искам да разбера какво става!
Елара седи в един стол, едната ѝ ръка е върху сърцето, другата се е вкопчила здраво в Мейвън.
Той се сепва, когато ме вижда:
– Добре ли си? – прошепва и ме притегля в бърза прегръдка.
– Само разтърсена – успявам да кажа, опитвайки се да предам колкото мога по-ясно послание. Но с Елара толкова наблизо едва ли мога да си позволя да мисля, а какво остава пък да говоря. – След изстрелите имаше експлозия. Бомба.
Мейвън сбърчва чело, объркан, но бързо маскира объркването с гняв:
– Кучи синове.
– Диваци – изсъсква крал Тиберий през стиснати зъби. – А синът ми?
Погледът ми бавно се насочва към Мейвън, преди да осъзная, че кралят изобщо няма предвид него. Мейвън приема това спокойно. Свикнал е да се правят, че не го забелязват.