Камуфлаж

— Не е същото.

Хамелеонът поклати глава.

— Ти ги харесваш. Дори смяташ, че обичаш един от тях. Все едно да обичаш ряпа.

— Никога ли не си харесвал или обичал някого? От Каменната ера?

В миг хамелеонът се преобрази в страховит главорез, целият в белези и татуировки, и улови Ръсел за китката.

— Казах ти нещо — изръмжа той. — Не го прави. — Ръсел изпусна молива, който бе стиснал като нож.

— Не смей да го закачаш!

Хамелеонът се превърна отново в Джек Халибъртън, мършав седемдесетгодишен старец, но продължаваше да държи Ръсел в желязната си хватка.

— И как ще ме спреш?

Шарън чукна масата с показалец. Дълго извито парче дърво подскочи нагоре и тя го улови. Подаде му го като дар.

— Бих могъл да ти го завра отзад и да го строша!

Хамелеонът пусна Ръсел и се наведе напред.

— Това сериозно предложение ли е? Защото може да ми допадне. Веднъж вече ме набиваха на кол, тогава бях кръстоносец, и се наложи да се престоря на умрял.

Хвана с два пръста дървото и бавно го пусна в гърлото си, като гълтач на саби. Затвори уста, изкашля се и повдигна рамене.

— Това ли е най-страшното, което можеш да предложиш?

Шарън бавно поклати глава.

— Не виждам защо трябва да сме съперници. Бихме могли да се учим един от друг.

— Аз вече се научих. Ти също. — Той махна към обекта зад нея. — Какво искаше да кажеш с това, че е пратил „песен“? Мислиш ли, че би могъл да общуваш с него чрез глас?

— Акустични вибрации. Правил си го с твоя соленоид.

— Защо не опиташ тогава? Хайде, запей му любовна песен.

Шарън се надигна бавно и отстъпи заднешком, без да сваля очи от хамелеона и Ръсел.

— Ако го докоснеш…

— Не си го и помислям. Хайде, действай!

Тя застана до обекта и положи длан върху него — и подскочи като от електрически ток.

— Какво има? — попита Ръсел.

Шарън поклати глава, наведе се и издаде тих вибриращ звук. Беше като песен, но неземна, с ниски гъгнещи тонове и забързан ритъм на Морзова азбука.

След четирийсет и пет секунди млъкна. И тримата гледаха обекта. Нищо не се случваше.

Хамелеонът се надигна и бавно се приближи до Шарън. Ръсел го последва.

— Изглежда, няма да се получи.

— Почувствах нещо. Дай му време.

— Време имаме колкото щеш. Не се тревожи. — Хамелеонът я улови за ръката и я погали нежно. — Ръчичката оздравя ли?

— Разбира се.

— Жалко. — Той дръпна рязко и силно надолу, ставата изпука и ръката се откъсна. Миг по-късно другата й ръка се стовари върху лицето му и му строши долната челюст, която увисна безпомощно.

Той се олюля, отстъпи назад и притисна челюстта си с ръце.

— Какво правиш? — попита го Шарън. След първоначалното рукване кръвта от раната бе секнала.

Необходими му бяха няколко секунди, за да върне челюстта на мястото й.