Ветровещ
- Автор: Деннард Сьюзан
- Серия: Вещерия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Издава „Егмонт България“ ЕАД
- ISBN: 978-954-27-2035-5
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ветровещ». Краткое содержание книги:
След като експлозия унищожава кораба му, светът смята, че принц Мерик е мъртъв. Белязан, но жив, той е решен да докаже предателството на сестра си. Преди да достигне препълнената с бежанци кралска столица, той обитава улиците, защитавайки по-слабите, което води до появата на слухове за обезобразен полубог, който носи справедливост на потиснатите.
Когато кървовещът Едуан разбира за обявената награда за главата на Изьолт, той прави всичко възможно да я намери пръв, докато тя не му предлага сделка… Сега те трябва да работят заедно, за да прекосят вещерските земи, чудейки се кой от двамата ще предаде другия пръв.
След изненадваща атака и корабокрушение Сафи и императрицата от Марсток едвам спасяват живота си. Всеки миг представлява риск, а следващата стъпка на пиратите е да обявят война на Вещерия…
Всички в наклонилата се карета зяпнаха сурово и неумолимо марстошката императрица.
Тя пое шумно дъх, закашля се и сведе глава. От носа й не потече кръв. Очите й, макар и зачервени, бяха отворени и будни.
Едновременно Сафи и ад- бардовете се отпуснаха. И изпуснаха бурна въздишка.
Междувременно Ванес обходи с поглед всички ад-бардове поред. Зандър, Лев и накрая Кейдън.
— Благодаря ви.
— Не бързай да ни благодариш — Кейдън отмести леко завесата и присви очи срещу слънчевия лъч. — Камбаните още бият и сме обградени отвсякъде. Въпрос на време е да започнат да претърсват каретите.
— Защо не отидем на територията на Червените платна? — попита Сафи. — Да се скрием, докато гонитбата отмине?
Въпросът беше отправен към Кейдън, но отговори жената от Далечния изток.
— Те са съюзници вече — гласът й беше дрезгав и приятен за слуха. — Бейдидчаните и Червените платна се съюзиха под знамето на Краля на обирджиите. В замяна той им е обещал Нубревна и Марсток.
Кейдън погледна Сафи, но тя само кимна, защото думите на бабката потрепваха от истината.
— Бездната на ада — измърмори Лев, а в същото време Кейдън простена.
Ванес се премести напред и застина така.
— Защо ни казвате това?
— Лошо е за бизнеса — носът на старицата се набръчка, а тонът й стана снизходително леден. — Ако двете страни се обединят, тогава търговията вече няма да се контролира от търсенето и предлагането.
— Искате да кажете, че арената вече не се контролира от това — възрази Кейдън, а жената повдигна невъзмутимо едното си рамо. Сякаш за да каже: Все същото.
През цялото време каретата продължаваше по пътя си.
— Сега там ли отивате? — попита Лев. — На арената?
Кимването й накара Кейдън да се облегне назад.
— Добре — той пусна една шлифовано-измамническа усмивка на Ванес и Сафи. — Нашите хора са на арената. Щом ги освободим, ще оставим това загнило, мочурливо място далеч зад нас. Заедно. Както обещахме.
ДВАЙСЕТ И ОСЕМ
Няколко часа им отне да се спуснат по скалите покрай Амонраския водопад. От жегата и влагата, които се надигаха от клисурата долу, не се дишаше.
Изьолт не обели дума за това, а също и Едуан.
Сега той вървеше отпред, сякаш Изьолт беше преминала някакво изпитание от предишния ден. А може би просто беше забравил да не й се доверява. Тя подозираше и двете. Освен това й бе дал саламандровото наметало, а за себе си бе взел обратно обикновеното палто, с което го намери.
Този жест означаваше нещо. И макар Изьолт да не знаеше какво точно, знаеше, че й беше приятно пак да се загърне с дебелото сукно.
Особено след като нещо в нея се бе прекършило.
Часове по-късно и след доста извървени километри тя най-сетне разбра, че това беше сърцето й. Когато Едуан й беше казал, че тя не е Каар Ауен, бурната тъга, която изпита, я събори и я завлече на дъното. Това беше потвърждението. Доказателството.
Беше се пречупила. Беше безполезна. Беше ненужната половинка в приятелството. Момичето, което вечно щеше да живее в сянка, независимо от това какво прави. Независимо срещу кого се бори. Изьолт никога не бе молила за нищо. Не и откакто като малко момиченце научи, че най-доброто, на което можеше да се надява, бяха ръждясалите катинари.
После бе срещнала Сафи и тайничко, мълчаливо, дълбоко, където чуждите очи не стигаха, бе почнала да се надява, че от живота й ще излезе нещо. Дребните мечти не бяха толкова лоши. От време на време Изъолт можеше да ги докосва и никой никога не разбираше.
Едва сега, когато не можеше да има тази голяма мечта, за която неспирно си нашепваше, че е невъзможна… Не, тя не е половинката от Каар Ауен. Едва сега разбра колко е жадувала за нея.
Още от малко момиченце.
Глупава фантазьорка.
Борбата с Едуан й се бе отразила добре. Твърде добре. Изьолт бе забравила за всичко, докато замахваше. Докато се боричкаха. Докато понасяше ослепителната болка от всеки негов удар.
До края беше плувнала в пот и гърдите й се повдигаха уморено много преди тялото й да се предаде. Едуан също се бе изпотил. Постепенно косата на Изьолт се разроши, движенията й станаха несъсредоточени и макар че я бе мятал, душил и отблъсквал всеки неин удар, кръвовещият нито отстъпи, нито отслаби атаката си.
После се надпреварваха през гората, а това беше още по-приятно. Отдавна Изьолт не се бе забавлявала толкова много. Много, много отдавна и това я преизпълни с благодарност. Дори с натъртванията, синините и болката в прасците. Може би когато я хванеше мускулна треска и вече нямаше да може да върви, тогава щеше да промени мнението си. Но едва ли.