Жестокият месец

Арман Гамаш се облече и докато слизаше по стълбите, постепенно се потопи в засилващия се аромат на силно кафе. Отдели няколко минути за събуждащата течност, бухнал кроасан и сладки приказки с Габри. Рошавият хотелиер му разказа как е разгласил за сексуалната си ориентация, как е казал на близките си и колегите в инвестиционната къща, където работел, че е гей. И докато го слушаше, Гамаш осъзна, че събеседникът му разбира как се чувства той в момента. Гол, изложен на показ, принуден да се срамува от нещо, което не бе срамно. По свой особен, тих начин Габри му казваше, че не е сам. Гамаш му благодари, сложи си гумените ботуши и непромокаемото работно яке и излезе да се поразходи. Имаше да мисли за много неща и знаеше, че на всичко може да намери отговор, докато се разхожда.

Ръмеше леко и всички весели пролетни цветя бяха повалени като млади войници, загинали в сражение. Двайсетина минути Гамаш вървя с ръце, сключени зад гърба. Обикаля улиците на тихото селце, докато то бавно се събуждаше – прозорците светваха, кучета излизаха на разходка, огньове пламваха в камините. Беше мирна сцена.

– Здравейте – извика Клара Мороу. – Беше застанала в градината си с чаша в ръка и мушама, наметната върху халата. – Излязох да видя пораженията. Довечера свободен ли сте за вечеря? Решихме да поканим няколко души.

– Звучи чудесно, благодаря. Ще дойдете ли да ми правите компания? – Гамаш посочи маршрута си около градския парк.

– С удоволствие.

– Как върви рисуването? Чух, че Дени Фортен ще идва скоро. – Видя изражението ѝ и разбра, че е настъпил нещо лепкаво и смрадливо. – Май не трябваше да го споменавам.

– Не, не. Просто съм в малко затруднение сега. Неща, които преди няколко дни ми се струваха съвсем ясни, сега са замазани и объркани. Нали знаете как е?

– Знам – унило отговори Гамаш.

Клара го погледна. Често се чувстваше глупаво и неадекватно в чужда компания. Но до инспектора винаги се чувстваше пълноценна.

– Какво беше мнението ви за Мадлен Фавро?

– Харесвах я – отговори Клара, след като се замисли за момент. – Даже много. Не я познавах добре. Наскоро бе станала член на женското дружество към англиканската църква. Голям късмет за Хейзъл.

– Как така?

– Тя трябваше да поеме председателското място от Габри този септември, но Мадлен каза, че ще я замести.

– Това не подразни ли Хейзъл?

– Явно никога не сте били член на подобно дружество.

– Даже не съм англиканец.

– Много е забавно. Правим благотворителни обеди, а два пъти годишно – разпродажби. Но е ад да го организираш.

– Ад, значи – усмихна се Гамаш. – Само извършили смъртни грехове ли стават председатели на женското дружество към англиканската църква?