Голямата игра
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #26
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-078-9
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Голямата игра». Краткое содержание книги:
— Седи тук. Още ми трябваш… За експеримент.
— Да, слушам, слушам… — рече Гоша. — Какво става там? Пак ли нещо не е наред? Нали при тях наскоро имаше взрив в метрото, през есента, забрави ли? Какви хора! Не разбират от намеци… Направо не знам какво да ги правя. А кой там пак мъти водата? Мансуров ли? Нали каза, че е в Бутирка. Пуснали го да си ходи? Но какво мога аз? Ще се наложи да повторим… Миналата седмица бях при грузинците в посолството — шишчета, да, всичко беше наред… Но за това друг път. Аз съм на погребението. Да, информацията ти е вярна. Любимата жена. Никого не съм обичал така! Трябва да се организира нещо за Мансуров, да разбере… Той мисли, че не знам кой се опитва да ми взривява тролеите в Москва… Жалко за хората, разбираш ли. Те за какво да страдат? Вече му набивах в главата главното… Добре де, после, после казвам! Все пак съм на погребение. Не е удобно.
Той изключи мобифона и погледна притихналите гости.
— Дори в такъв ден не ми дават покой. Що за хора! Казвам на грузинците: нима не ви е жал за президента ви? Вече е стар, охранявайте го малко по-добре. Искате ли аз да ви организирам охраната. Но не просто така, просто така не става. А като не щете, тогава не се обиждайте… Искаха да строят нефтен терминал в Поти, представяте ли си? А на мен абхазците ми загряха телефона: само при тях в Сухуми! На мен не ми пречи! Но нали трябва да помисля за Русия? И ето резултата — както и предчувствах. За малко да гръмнат техния президент. Взривили една кола до него, но се разминало, няма нищо… Но те поне разбират. Повече не намекват за терминали.
— Какви хора! — повтори Конопльов. — Обясняваш им, обясняваш… Докато не си го получат по мозъчната кутия — нищо не разбират.
— Е — рече Гоша, — хайде да пием! Че то с тази политика и икономика ще забравим за какво сме се събрали… Хайде, лека й пръст.
Володя гледаше внимателно какво става. Всички работеха усилено с челюстите, ядяха. Само Томилин не хапваше нищо. Трепереше, стиснал посинели устни.
— Олег, кажи нещо? — Гоша се обърна ласкаво към Томилин. — Гледам, съвсем зле си. Да нямаш температура?
Той кимна утвърдително.
— Олег, искаш ли да полегнеш? — попита майката на загиналата, като гледаше съчувствено зет си. — Или чай с малини?
— За него водка с люта чушка! — посъветва Конопльов през смях.
— Къде се намираш? — скръцна му Гоша. — Щом няма желаещи, тогава аз…
Той си наля водка и стана, като следеше с поглед как се надигат всички от местата си.
Гоша гледаше изпитателно, сякаш фотографираше кой е станал навреме, кого трябваше да подтикват.
— Ако можеше, щях да се разменя с теб, скъпа моя — каза Гоша и в очите му изскочиха сълзи. Той изхълца шумно. — Без теб няма никаква радост в този живот за мен! Само проклетата работа и майка Русия! И дългът — да намеря този, който го направи… И ако… ако е тук, сред нас… — в настъпилата тишина той обходи с тежък поглед присъстващите, — кълна ти се, скъпа, ще го намеря! И ще хвърля мерзкото му тяло в нозете ти.
Изрече го и със замах хвърли опразнената си чаша на земята. Конопльов веднага повтори. И Тимур.
Томилин не счупи чашата си. Сложи я с трепереща ръка на масата, недоизпита.
— У нас, Томила, се пие до дъно — рече Гоша. — Пий, Олег, няма да видим повече нашата Еленка…
И заплака, като протегна ръце през масата към нещастния Томилин.
16.
Беше вече полунощ, когато Мансуров с охраната си пристигна пред дома на президентския син.
Там го очакваха. Мансуров спря с жест телохранителите си и те пак седнаха в колите.
Мансуров предаде мълчаливо пистолета си на охраната, която го посрещна на входа. После се изкачи горе, придружаван от тях.
Алекпер го очакваше в неголям хол, обзаведен с мека мебел в източен стил. В ъгъла димеше наргиле.
— Моля — рече Алекпер и посочи празното кресло на госта. Мансуров се насочи към него и спря, щом забеляза в другото кресло познат човек.
— Самед Асланович? — рече той. — Вие сте тук, в Баку?
— А защо на руски? — усмихна се Самед. — Това е език за международно общуване, но не е национален. Не е ли така?
— Не съм си у дома. — Мансуров почтително наклони главата си към Алекпер. — Тук е прието да се говори на руски, и в Бутирския затвор, където попаднах благодарение на вас, Самед Асланович, имах време да се убедя, че този език е най-подходящ за сериозни разговори.
— Там ли ви се наложи да водите сериозни разговори? — Самед продължаваше да се усмихва.